Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Тя се насили да вдигне глава, да погледне право в него и да кимне.
— Когато дойдат — каза той, — кажи им, че си се опитала да ме откриеш за тях, че си заподозряла нещо, когато си видяла името ми във ведомостта за заплати, и си дошла тук да провериш.
Тя кимна.
— Аз ще се инатя да призная самоличността си — те може да познаят гласа ми, но аз ще се опитам да отрека — така че ти ще им кажеш, че аз съм онзи Джон Голт, когото търсят.
Отне й няколко секунди повече, но кимна отново.
— След това ще изискаш — и ще приемеш — наградата от петстотин хиляди долара, която са предложили за залавянето ми.
Тя притвори очи, после кимна.
— Дагни — бавно каза той, — няма начин да служим на собствените си ценности при тяхната система. Рано или късно, независимо дали го искаш или не, те трябва да те доведат до момент, в който единственото нещо, което да можеш да направиш за мен, е да се обърнеш против мен. Събери силите си и го направи — и тогава ще спечелим този половин час, а може би и бъдещето.
— Ще го направя — обеща тя, после добави: — Ако това ще стане.
— Ще стане. Не съжалявай. Аз не съжалявам. Не си видяла същността на враговете ни. Сега ще я видиш. Ако аз трябва да съм залогът за демонстрацията, която ще те убеди, готов съм да стана залог и да те спечеля обратно от тях, веднъж и завинаги. Нали не искаше да чакаш повече? О, Дагни, Дагни, нито пък аз!
Начинът, по който я държеше, по който я целуваше, я караше да се чувства така, сякаш всяка стъпка, която е направила, всяка опасност, всяко съмнение, дори предателството й спрямо него — ако това изобщо беше предателство, — сякаш всичко това й даваше тържествено право върху този момент. Той видя борбата по лицето й, напрежението на невярващия протест срещу самата нея и тя чу гласа му през косата си, притисната към устните му:
— Не мисли за тях сега. Никога не мисли за болка, опасност или врагове дори и миг повече, отколкото е необходимо, за да се пребориш с тях. Ти си тук. Това е нашето време, нашият живот, не техните. Не се бори да си нещастна. Щастлива си.
— Дори и с риска да те унищожа? — прошепна тя.
— Няма. Но — да, дори и така. Не мислиш, че това е безразличие, нали? Нима безразличие те пречупи и те доведе тук?
— Аз… — и тогава силата на истината я накара да притисне устните му до своите, а после да хвърли думите в лицето му: — Не ме интересуваше дали някой от нас ще оцелее след това, просто исках да те видя поне веднъж!
— Щях да бъда разочарован, ако не беше дошла.
— Знаеш ли какво беше да чакам, да се боря, да отлагам с още един ден, после още един, после…
Той се разсмя.
— Дали знам? — меко каза той.
Ръката й се отпусна в безпомощен жест: мислеше за неговите десет години.
— Когато чух гласа ти по радиото — продължи тя, — когато чух най-великото твърдение, което някога… Не, нямам право да ти кажа какво си помислих.
— Защо не?
— Мислиш, че не съм го приела.
— Ще го приемеш.
— Оттук ли говореше?
— Не, от долината.
— И после се върна в Ню Йорк?
— На следващата сутрин.
— И си тук оттогава насам?
— Да.
— Чу ли призивите, които ти изпращаха всяка нощ?
— Разбира се.
Тя огледа бавно стаята, очите й преминаха от кулите на града отвъд прозореца към дървените греди на тавана, после към напукания гипс на стените и към металните тръби на леглото му.
— Бил си тук през цялото това време — каза тя. — Живял си тук дванайсет години… тук… по този начин…
— По този начин — повтори той и отвори една врата в дъното на стаята. Тя ахна: дългото, ярко осветено пространство без прозорци отвъд прага, затворено в черупка от меко проблясващ метал, като малка бална зала на борда на подводница, беше най-модерната лаборатория, която беше виждала.
— Влизай — с широка усмивка каза той. — Вече не се налага да пазя никакви тайни от теб.
Сякаш прекосяваше границата към друга вселена. Гледаше сложното оборудване, блещукащо на ярката, разсеяна светлина, към мрежите от кабели, черната дъска, издраскана с математически формули, към дългите редици предмети, оформени от безмилостната дисциплина на целенасочеността — а после обратно към огънатите дъски и ронещия се гипс на мансардата. Или едното, или другото, мислеше си тя; това е изборът, пред който е изправен светът: човешка душа на фона на едното или на другото.