Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Няма опасност, няма свят, мислеше си тя, докато вървеше по улиците сред копторите към къщата с номер 367, която беше — или пък не — негов дом. Чудеше се дали така се чувства човек, докато чака смъртна присъда: няма страх, няма гняв, няма загриженост, само ледена дистанцираност — като светлина без топлина, като познание без ценности.
Една консервена кутия се закачи за крака й и звукът прокънтя твърде силно и продължително, отразен от стените на един сякаш изоставен град. Улиците изглеждаха заличени от изтощение, не от покой, сякаш хората зад стените не спяха, а бяха припаднали от умора. Той трябва да се е прибрал от работа… ако работи… ако още има дом… Тя гледаше силуетите на копторите, ронещия се гипс, олющената боя, избледнелите табели на разпадащи се магазини с нежелани стоки по немити витрини, хлътнали, опасни за изкачване стълби, невъзможни за носене дрехи — навсякъде разпадащи се, празни, изоставени, недовършени места, паметници на изгубена надпревара срещу двама врагове — липсата на време и липсата на сила. Тя си мислеше, че това е мястото, където той е живял дванайсет години, той, който притежаваше такава невероятна сила да осветява същността на човешкото съществуване.
Някакъв спомен се опитваше да си проправи път в нея, после изведнъж си го спомни: името му беше Старнсвил. Тя усети тръпката. Но това е Ню Йорк! — изкрещя на себе си тя, за да защити величието, което беше обичала; после се изправи с невъзмутима строгост пред присъдата, произнесена от ума й: град, който го е оставил в тези коптори в продължение на дванайсет години беше обречен, осъден на бъдещето на Старнсвил.
После изведнъж това спря да има значение — тя почувства някакъв странен удар, като от внезапно настъпила тишина, чувство за пълна неподвижност, което тя сметна за някакъв вид спокойствие: видя номер 367 над вратата на стар пансион.
Мислеше си, че е спокойна, само дето времето изведнъж беше загубило своята непрекъснатост и бе натрошило възприятията й на отделни парченца: тя осъзна момента, в който видя номера, после момента, в който погледна списъка на мухлясалата мъждива лампа в коридора и видя думите „Джон Голт, 5 ет., отзад“, надраскани с молив от нечия неграмотна ръка, после момента, в който спря в подножието на едно стълбище, погледна нагоре към чезнещите ъгли на парапета и изведнъж се облегна на стената, разтреперана от ужас, предпочитайки да не разбира нищо. После дойде моментът, когато почувства движението на крака си, сложен на първото стъпало, последван от един-единствен полет с лекота, от издигане без усилие, съмнение или страх, от пропадането на извитата стълба под нетрепващите й крака, сякаш устремът на неустоимото й издигане идваше от изправеното й тяло, от позата на раменете й, от вдигнатата й глава и тържествуващата сигурност, че в момента на окончателното си решение тя нямаше да очаква катастрофата на живота си там, на края на стълбата, за чието изкачване й бяха необходими трийсет и седем години.
На върха тя видя тесен коридор, чиито стени се събираха към неосветена врата. Чу дъските на пода да скърцат в тишината под стъпките й. Усети натиска на пръста си върху звънеца и чу звука му в непознатото пространство отвъд. Чакаше. Чу краткото пропукване на дъска, но то идваше от долния етаж. Чу рева на влекач някъде в реката. После осъзна, че е пропуснала някакъв период от време, защото следващият момент, който преживя, не беше като пробуждане, а като раждане: сякаш два звука я издърпаха от празнотата — стъпките зад вратата и звука от ключ — но тя като че не беше там до момента, когато пред нея вече нямаше врата, а фигурата на прага беше Джон Голт, застанал небрежно в собствения си коридор, облечен в панталон и риза, с тяло, наведено леко към светлината зад него.
Тя знаеше, че очите му улавят момента, после преминават набързо през миналото и бъдещето му, че светкавичен изчислителен процес ги подчинява на съзнателния му контрол, и докато една гънка на ризата му мръдна в ритъм с дъха му, той вече знаеше резултата — а резултатът беше лъчиста усмивка за добре дошла.
Тя не можеше да помръдне. Той я грабна за ръката, дръпна я в стаята, тя усети натиска на устните му, слабото му тяло през палтото си, станало изведнъж твърдо и непознато. Видя смеха в очите му, усети допира на устните му отново и отново, отпусна се в ръцете му, задъхана така, сякаш не беше дишала през всичките пет етажа стълби, лицето й беше притиснато в ъгъла между врата и рамото му, за да го задържи, да го задържи в ръцете си, с пръстите си, с кожата на бузата си.