Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Никога няма да бъда твоя — каза тя високо, за да я чуят всички. — Ти си по-долен дори от тритингите, които поне се бият, за да поискат годениците си.

— Да се бия? — Аспитис се облещи. — С кого? Кой ще се бие за теб? Някой от тия старци? Монахът? Дребното блатно човече?

Мириамел притвори очи за момент, мъчеше се да се пребори с гнева си. Сега не беше време да остави чувствата да я командват.

— Всеки в този лагер може да те победи, Аспитис. Ти изобщо не си мъж. — Тя се огледа, за да се увери, че е привлякла вниманието на войниците на графа. — Ти си крадец на жени, но не си мъж.

Мечът с орлова дръжка се измъкна с металическо съскане от ножницата.

— А, виждам играта ти, принцесо. Умна си. Искаш така да ме вбесиш, че да те убия тук. — Той се изсмя. — Ах, като си помисля само, че има жена, която по-скоро ще умре, отколкото да се омъжи за графа на Еадне! — Той вдигна ръка и докосна съсипаното си лице. — Или по-скоро като си помисля, че ти смяташе така дори преди да ми сториш това! — Той замахна и върхът на меча му разсече въздуха на педя от шията й. — Не, знам с какво наказание ще ми заплатиш най-добре, и то е сватба. Моят замък има кула, която ще те пази добре. Още през първия час ще опознаеш всичките й камъни. Помисли си как ще се чувстваш, когато изминат години.

Мириамел вирна брадичка.

— Значи няма да се биеш за мен?

Аспитис удари бедрото си с юмрук.

— Стига приказки! Омръзна ми да се шегувам.

— Чувате ли? — Мириамел се обърна към останалите от неговата група, които седяха и чакаха. — Вашият господар е страхливец.

— Млъкни! — извика Аспитис. — Ще те набия с камшик.

— Дори този старец може да те надвие — каза тя и посочи Камарис. Старият рицар седеше увит в одеялото си и гледаше с широко отворени очи. Не бе помръднал, откакто бяха дошли Аспитис и войниците му. — Исгримнур — повика тя, — дай на стареца твоя меч.

— Принцесо… — Гласът на Исгримнур беше дрезгав от тревога. — Нека аз…

— Направи каквото казах! Нека хората на графа да го видят нарязан на парчета от един стар човек. Тогава ще разберат защо господарят им отвлича жени.

Исгримнур, без да откъсва очи от наблюдаващите войници, измъкна Квалнир изпод торбата с нещата си. Токата на колана на меча прозвънна, когато го хлъзна по земята към Камарис. За кратко това беше единственият звук, който се чу.

— Господарю? — колебливо се обади войникът, който държеше Мириамел. — Какво…

— Затваряй си устата! — сопна се Аспитис и слезе от коня. Отиде до Мириамел, сграбчи брадичката й с ръка и я изгледа пронизително. След това, преди тя да успее да реагира, внезапно се наведе и я целуна с разкъсаната си уста. — Ще имаме много интересни нощи. — Графът се обърна към Камарис. — Хайде, хайде, вземи го, за да мога да те убия. След това ще свърша и с останалите. Но ще ви позволя да се защитавате поред, ако предпочитате. — Той се обърна и погледна Мириамел. — В края на краищата съм благородник и човек на честта.