Друговремец [bg]

Отначало с Джени си бъбрехме, а тя спираше само за да се поприведе напред, хванала корема си, докато контракциите я стискаха все по-здраво. Но бързо изгуби желание за разговор и просто седеше облегната, почивайки си безмълвно между все по-мощните пристъпи на болка. Накрая, след като един от тях почти я преви на две, тя се изправи с олюляване.

- Помогни ми да се поразходя, Клеър - рече. Не бях сигурна какво точно се прави, но я подхванах за ръката, за да може да стои права. Няколко пъти бавно обиколихме стаята, като спирахме по време на контракциите. Малко преди да дойде акушерката, Джени стигна до леглото и се отпусна там.

Видът на госпожа Мартинс вдъхваше успокоение - висока, слаба, но широкоплещеста и с мускулести ръце. Изражението й бе благо и практично, на човек, на когото може да се има доверие. Между сивкавите й вежди имаше две бръчици, които се задълбочаваха, когато се концентрираше.

Докато оглеждаше Джени, бръчиците не бяха особено дълбоки. Значи досега всичко бе наред. Госпожа Круук беше приготвила купчина чисти и изгладени парчета лен и госпожа Мартинс подпъхна едно от тях сгънато под Джени. Кървавите петънца по бедрата й ме стреснаха.

Госпожа Мартинс ми кимна успокоително.

- Да. Кървава работа си се. Няма нищо. Ще се притесняваме само ако кръвта е ярка и е много наведнъж. Засега нищо й няма.

Всички зачакахме. Госпожа Мартинс говореше тихо и утешително на Джени и разтриваше кръста й, като по време на контракциите натискаше здраво. Болките зачестиха, а Джени стискаше устни и сумтеше. Често простенваше дълбоко, когато болката я обладаваше напълно.

Косата й бе плувнала в пот, а лицето й червенееше ярко от усилието. Вече осъзнавах напълно защо наричат бременните жени „трудни“. Раждането беше ужасно тежък труд.

През следващите два часа нямаше особено развитие, освен че болките непрестанно се засилваха. Отначало Джени можеше да дава кратки отговори на въпроси, но вече само лежеше, пъхтеше в края на всяка контракция, а лицето й се променяше плашещо бързо от мораво в смъртнобледо.

Отново сви устни, когато дойде поредната, и след това ме повика.

- Ако детето оцелее... - каза тя, останала без дъх, - и ако е момиче... ще се казва Маргарет. Кажи на Иън... да я кръсти Маргарет Елън.

- Да, разбира се - уверих я. - Но и сама ще можеш да му кажеш. Малко остава.

Тя само поклати глава в уверено отрицание, стисна зъби и се приготви за следващия пристъп. Госпожа Мартинс ме хвана за ръката и ме отведе в другия край на стаята.

- Не го мисли, моме - рече тя небрежно. - Все си мислят, че ще мрат.

- О... - Това ме поуспокои.

- Обаче - продължи тя по-тихо - понякога умират.

Дори госпожа Мартинс сякаш започна да се тревожи леко, когато нямаше напредък. Джени се уморяваше - след всяка контракция цялото й тяло се отпускаше напълно, а понякога дори заспиваше, като че търсеше да избяга от ударите на собственото си тяло в съня. След това се разбуждаше от болки и подновяваше борбата със стенания, усукваше се на една или друга страна и се свиваше закрилнически около буцата в корема си.