За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Глава X
За това, че закони, които изглеждат противоречиви, понякога са еднакви по дух
В днешно време, когато викат някого на съд, влизат в къщата му; у римляните това не се е допускало. Повикването на съд се смятало за акт на насилие, нещо като лишаване от свобода; и не е можело да се влезе в къщата на човека, за да бъде извикан той на съд, както в днешно време не може да се арестува човек в къщи, ако той е осъден само за граждански дългове.
Римските закони, както и нашите, признават принципа, според който домът на всеки гражданин е негово убежище и в тоя дом не може да се върши никакво насилие върху него.
Глава XI
По какъв начин два различни закона могат да се сравняват
Във Франция наказанието за лъжесвидетелство е смъртно; в Англия — не. За да се прецени кой от тия два закона е по-добър, трябва да се добави следното: във Франция разпитът на престъпника се съпровожда с изтезания; в Англия — не; и да се каже още: във Франция обвиняемият не представя свои свидетели; и твърде рядко е да се приемат така наречените оправдаващи факти; в Англия свидетелски показания се вземат и от едната, и от другата страна. Три френски закона образуват една здраво свързана и много последователна система; три английски закона образуват не по-лоша система. Английският закон, който не допуска измъчвания при разпит, не може да възлага големи надежди на доброволното признание на подсъдимия; затова той призовава от всички страни свидетели и не смее да ги заплашва със смъртно наказание. Френският закон, който разполага с допълнителни средства, не се страхува толкова да заплашва свидетелите; обратно, здравият смисъл изисква да ги заплашва; той изслушва свидетелите само на едната страна; това са свидетелите, които представят обществената страна; и съдбата на обвиняемия зависи единствено от техните показания. В Англия се изслушват свидетелите и на двете страни; и делото се решава, така да се каже, чрез спора между тях. Следователно тук лъжесвидетелството не е така опасно; на обвиняемия се дава възможност да се защити от лъжливи показания, докато френският закон не дава такава възможност. И така, за да се реши кой от тия два закона отговаря повече на изискванията на разума, те не трябва да се съпоставят частично, а в тяхната цялост.
Глава XII
За това, че закони, които изглеждат еднакви, понякога в действителност са различни
Гръцките и римските закони са наказвали укривателя на кражбата така, както са наказвали и крадеца; френският закон прави същото. Първите са били благоразумни, вторият — не. У гърците и римляните крадецът се осъждал на парична глоба; същото наказание получавал и укривателят на кражбата; защото всеки, който по някакъв начин допринасял за причиняване на щети, трябвало да възстанови тия щети. Обаче у нас кражбата се наказва със смърт, затова не може, без да се изпада в крайност, укривателят да се наказва наравно с крадеца. Този, който купува краденото, много често може да направи това несъзнателно; но онзи, който краде, винаги е виновен; единият пречи за разкриване на извършеното престъпление, другият извършва престъплението; у първия всичко е пасивно; у втория има действие; крадецът трябва да преодолява големи препятствия и по-дълго време да оказва съпротива на закона.
Юрисконсултите са отивали и по-далеч; те са гледали на укривателя като на по-гнусен престъпник от крадеца; защото без укривателите — са казвали те — крадецът не би могъл дълго да укрива откраднатото. Това, повтарям, е било добро, докато за кражба се налагали глоби; когато станело въпрос за щети, за укривателя обикновено е било по-лесно да ги възстанови; но след като паричната глоба била заменена със смъртно наказание, наложило се да се установят други принципи.
Глава XIII
За това, че никога законите не трябва да се отделят от целта, за която са били създадени. Римски закони за кражбата
Когато у римляните крадецът бил хващан с откраднатото, преди да го отнесе на мястото, където е решил да го скрие, кражбата се наричала явна; а когато крадецът бивал откриван по-късно, кражбата се наричала неявна.
Законът на дванадесетте таблици предвиждал явният крадец да бъде бит с пръчка и превърнат в роб, ако е пълнолетен; а ако не е — само бит с пръчка; за неявния крадец предвиждал само заплащане двойно стойността на откраднатата вещ.