За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Глава VI
За това, че законите, които изглеждат еднакви, не винаги имат едно и също действие
Цезар забранил на римляните да държат у себе си повече от 60 сестерции. В Рим тоя закон се е смятал като много подходящ за примиряване на длъжниците с кредиторите, защото, задължавайки богатите да дават заеми на бедните, той давал на бедните възможност да се издължават на богатите. Същият закон, издаден във Франция по време на системата, е бил твърде пагубен; защото обстоятелствата, при които е бил създаден, са го направили ужасен. След като отнемал от частните лица всяка възможност да влагат парите си, той ги е лишавал от възможността и да ги съхраняват у себе си, което се равнява на насилствена конфискация. Цезар е издал тоя закон с цел да засили обръщението на парите сред народа, докато френският министър — за да съсредоточи всички пари в едни ръце. Първият е давал срещу пари фондови земи или ипотеки на частни лица; вторият срещу пари е предлагал книжа, които не са имали никаква стойност и по самото си естество не са можели и да имат поради това, че законът е задължавал хората да ги купуват.
Глава VII
Продължение на същата тема. Необходимост от внимателно съставяне на законите
Законът за остракизма е бил установен в Атина, Аргос и Сиракуза. В Спарта той е причинил много злини, защото е бил изработен при липсата на благоразумие. Тук първите граждани са се отстранявали един друг, вземайки в ръката си смокинов лист така, че ония, които са имали известни достойнства, са били принуждавани да напуснат обществените дела. В Атина, където законодателят е съзнавал границите, до които трябва да се простира в приложението на тоя закон, остракизмът е бил нещо чудесно; на него никога не било подлагано повече от едно лице на годината; изисквало се е такъв брой гласове, че било трудно да бъде изпъден човек, чието отсъствие не се налагало.
Такива присъди са се издавали само веднъж на пет години; и действително, понеже остракизмът се е прилагал само по отношение на знатните, които са създавали опасения у своите граждани, той не е можел да бъде ежедневна работа.
Глава VIII
За това, че законите, които изглеждат еднакви, не винаги се създават по еднакви мотиви
Във Франция били приети по-голямата част от римските закони за субституциите; но самите субституции тук имат съвсем други мотиви, отколкото у римляните. У римляните унаследяването било свързано с известни жертвоприношения, които трябвало да извърши наследникът и които се определяли чрез жреческото право. Това карало римляните да смятат, че е нечестно да умреш без наследник, и да правят своите роби наследници; така те измислят и субституциите. «Вулгарната субституция», измислена най-напред и прилагана само в случай на отказ на наследника от наследство, е очевидно доказателство за това; тя е имала за цел не да увеличи наследството в даден род, носещ общо име, а да намери някой, който да приеме наследството.
Глава IX
За това, че гръцките и римските закони наказвали самоубийството по различни подбуди
«Човек — казва Платон, — който е убил същество, тясно свързано с него, т. е. самия себе си, не по нареждане на властите и не за да избегне позора, а поради малодушие, ще бъде наказан.» Римският закон е наказвал това деяние, ако то е било извършено не от душевна слабост, не от отвращение към живота, не от безсилие да се понесе страданието, а от отчаяние вследствие на извършено престъпление. Той е оправдавал това в случаите, в които гръцкият го е осъждал; и, обратно, осъждал го е, когато гръцкият го е оправдавал.
Законът на Платон е бил изработен въз основа на установките на лакедемонците, където разпоредбите на властта са били абсолютни, където позорът се е смятал за най-голямото от нещастията, а слабостта — най-голямото от престъпленията. Римският закон отхвърлял всички тия прекрасни понятия; това е било само финансов закон.
По време на републиката в Рим изобщо не е имало закон, който да наказва самоубийците; според историците това деяние винаги се е приемало; и те не дават нито един пример, когато то се е наказвало.
По време на първите императори знатните римски родове непрекъснато са се изтребвали чрез съдебни присъди. Тогава бил въведен обичаят да се изпреварва смъртната присъда с доброволна смърт. В това римляните виждали голямо предимство. Самоубилият се можел да бъде изпратен с почести, а завещанието му — да се изпълни; това идело оттам, че в Рим тогава още не е имало закон против самоубийството. Но когато императорите станали толкова алчни, колкото били жестоки, те отнели правото на тия, които искали да унищожат, да се разпореждат с имуществото си и обявили за престъпление самоубийството поради угризение заради друго престъпление. Като потвърждение на това, което казвам за подбудите на императорите, служи и тяхното съгласие имуществото на самоубилите се да не се конфискува в случаите, когато престъплението, заради което е било извършено самоубийството, не е изисквало конфискация.