Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Той се изправи и тръгна нагоре по течението. От голям мъхест камък до малкото вирче под водопада Дичо надзърна над бента.
Тук гората се отразяваше в гладко тъмно езеро със стръмни скалисти брегове, покрити с корени като старчески набъбнали вени. Виждаха се няколко листа, плуващи по спокойната гладина на вира. Втори водопад, по-висок от този под моста-бент, глухо бучеше, полускрит от надвиснали папрати и купчина големи плоски морени. Гледката би била красива, ако не присъстваше в нея някаква пустота, нещо злокобно.
Петдесет метра дължина, трийсетина широчина — оцени на око Радослав големината на вира — колко ли е дълбоко? Две педи? Метър? Десет? Нещо липсва тук. Но какво?
Разбирането дойде изведнъж.
В купчината камънак отгатна останки от примитивна постройка, подобна на заслоните по друмовете на континента. Дичо кривна глава леко встрани и видя, различи обитателя на съборената мегалитна къщичка.
Посочи с пръст и помисли с мраз в сърцето: Там! Мъртъв змей!
Разбра грешката си едва след като се вгледа по-внимателно. Трупът бе драконоподобен, но безжизнената змейска глава висеше настрани на по-дълга шия, тялото бе вретеновидно, предните лапи бяха твърде малки, а на мястото на задните имаше просто по един нокът. Дебела и къса раздвоена опашка висеше безсилно и плакнеше връхчетата си в езерото. Два чифта криле, от които предните по-дълги и заострени, бяха жестоко опънати върху скалата и заковани в нея със стоманени шипове, по цял метър дълги. Приличаха на метателни копия. Камъкът край крилете и тялото бе изцапан с тъмни вадички като разлят петрол. По кафеникаво-зелените люспи личаха множество засъхнали рани.
— Не е змей — продума с присъскване Крилан. — Халич е. Мъжкият на ламя.
Халичът вероятно бе мъртъв отдавна, но над езерото не тегнеше смрад. Може би защото бе далеч. А може би защото шарканските тела не гниеха…
Алванд пристъпи към бента, а Дичо тревожно възкликна след него:
— Недей, може да е миниран!
Змеят спря. Мълчеше. Обърна се и с глухо изумление каза:
> Как усети от толкова далеч?
Радослав почувства лицето си горещо.
— Не усетих… предположих.
Алванд отвори паст, сетне пак я захлопна.
> Нямам думи… — изсъска през зъби.
— Кажи: гадост! — посъветва го Крилан, гняв нажежаваше и неговите очи.
> Гадост! — изплю струйка дим Алванд.
— ГАДОСТ! — повтори Крилан свирепо и взорът му помръкна. — Видя ли? Олеква… малко.
Водачът на ятото се овладя и отсече безизразно:
> Да се сбогуваме със своя събрат-шаркан, когото не познавах… и съжалявам за това. Ти живя достойно и дано си осъществил Съдбата си!
— Така ли да остане, неизгорен… — Крилан зарови лапа в едва видимата втора пътека, лъкатушеща успоредно на рекичката. Той щракна нокти и в спокойното езеро се издигна мимолетно фонтанче от хвърлено камъче.
Пльок…
Отразените във водата клони се огънаха от концентрични вълнички. След миг към тях се прибавиха нови, когато и Алванд метна каменно късче.
> Сбогувай се и ти, ако желаеш, Радослав.
Дичо тръгна да изчопли нещо по-твърдо от вкоравена буца пръст, но не успя. Тогава бръкна в кесията на колана и хвърли в езерото жетон от Северната армия. Монетата блесна слънчево, описа дъга и на свой ред изчезна в притихналите траурни води.
> Да се махаме. Щом приключи заръката ни, ще се върнем и ще изгорим тялото на злощастния ни събрат. Ще прекосим рекичката по-долу по течението.
Радослав хвърли последен поглед към разпънатия шаркан. Навярно в този момент бе станало по-светло, може би някъде горе вятър бе люшнал гигантската корона и сноп светлина озари вира. Дичо различи трета двойка криле, съвсем малки крилца, които висяха отстрани в основата на опашката. Тънък език се подаваше между ситните зъби на халича, а очите му…
Дичо припряно се извърна и побърза да догони Алванд.
Излязоха от гората някак внезапно и Радослав примижа от блесналата в лицето му светлина. Огладени речни камъни покриваха извивка на залив. Това езеро бе доста голямо, плоският му плешив бряг мъжделееше на половин-един връст разстояние зад нагънатите от плах ветрец води.
Без да се задържат на открито, диверсантите се гмурнаха в езерото и заплуваха под повърхността. Водата бе ледена и мътна, неприветлива и на усет по-пустинна от океана, макар че се стрелкаха някакви рибки, уплашени от появата им.
Плуваха дълго и Дичо се вкочани. Спряха за кратка почивка край устие на планински бързей и подадоха глави, укрити от камара изсъхнали до бяло клонести дърва, довлечени дотук от реката. Змейовете вдъхнаха топлина на младия мъж и той престана да трака със зъби.