Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Като излезем на брега, ще си върнеш самочувствието, Радо. Хайде, пляс-пляс с перките…
Тримата продължиха водния си път.
Внезапно Дичо усети, че е започнал да вижда малко по-ясно отпреди.
Изгрев?
Смаяно поклати глава. Съвсем го бяха объркали маневрите след навлизането в атмосферата. А беше убеден, че ще изплуват пред набелязания остров посред нощ…
> Радослав, близо сме.
Дичо видя дъното. Надиплен пясък, черни грамади на подводни скали… които обаче някак подозрително шаваха… ох, това са водорасли, да му се не види!
— На повърхността!
Без плясък, много предпазливо подадоха глави над вълните.
— Вече можеш да махнеш маската — прошепна Крилан. Вода се стичаше по муцуната му, изливаше се от ноздрите и по очите, но змеят нито изпуфтя, нито мигна.
Радослав с удоволствие се възползва от позволението.
И тогава почувства, че има проблем.
Овладя паниката, само за да разбере, че НАИСТИНА не може да започне да диша. Гърлото му бе свито в тесен пръстен, гръклянът го заболя от усилие, той се задави и конвулсивно потръпна, неспособен да изхвърли престоялия в дробовете му въздух. Като риба на сухо, той отново започна да се задушава…
… от две страни се протегнаха невидими безплътни ръце, отпушиха трахеята му и Дичо жадно пое прохладна и свежа струя морски бриз. После нещо съвсем материално подкрепи тялото му. Това бяха леките докосвания на змейските вече не перки, а криле, станали отново големи и приспособени за летене. Той с благодарност улови твърдите им нокти и ги стисна признателно. Два дружески импулса се сляха върху му, непредаваеми с думи, но достатъчно красноречиви.
Главите им стърчаха над повърхността. Намираха се в средата на сравнително тесен пролив, плоски мързеливи вълни хлопваха Радослав под брадичката и се плискаха в долните челюсти на шарканите. И тримата стояха върху подводна скала и съзерцаваха ширналия се отпред остров — по-точно ширналата се мъгла, над която стърчаха планински върхари.
Радослав примижа. Беше му приятно и сигурно както никога така — с двама верни бойни другари, за които е готов да умре, както са готови и те да умрат за него…
Тук май трябваше да има шамандура… — помисли високо и през зъби Крилан.
> Напипвам с опашката нещо като верига — отзова се Алванд.
Прилича на нарочно прерязана — допълни Дичо.
С лактите си усещаше шарканите. Беше момент на покой и задоволство, който бе убеден, че няма да забрави никога. Чувство, навярно познато само на някогашните хайдути по Балкана.
Аз и двамата ми събрата, ех…
Долната челюст на Иван шляпна като весло. Змеят се смееше тихичко.
— Аха, след малко ще развеем байрака…
Утринната мъгла бързо се стопи и сушата се разкри в цялото си великолепие. Планинските върхари се оказаха корони на исполински дървета. Но зад тях наистина се очертаваше планина…
Тримата диверсанти присвиха очи и внимателно започнаха да сканират брега за някакво движение.
Нищо. Само съскаше и шушнеше в пясъка кротък прибой.
Радослав не можеше да не се отплесне по планината, издигаща снага към току-що плъзналото към нея лъчи слънце и към меките небеса. Крилан люшна голямата си глава към човека:
— И ти ли си мислиш за същото?
— Аха. Само гъбката на метеоролозите липсва, иначе е Витоша едно към едно.
— Хиляда процента.
Алванд не попита и не се намеси.
Снегът по планината зарозовя, а сетне ярко заблестя в изгревните лъчи на Райко като облизана захарна пръчица.
— Този остров е голям — угрижено рече Крилан. — Колкото Софийски и Пловдивски окръг накуп. Ще търсим.
Алванд даде знак да продължат наблюдението и чак след двайсетина минути позволи да поемат към сушата.
Те предпазливо изпълзяха по корем върху тясна ивица пясък. Следваше скалиста стръмнина, оголените от високите кашепски приливи кости на острова. Крилан остана долу, озъртайки се като жив огнемет, а Радослав, без да хаби време, се качи на гърба на Алванд. С единствен мах на крилете змеят преодоля солидната стена. На няколко крачки от ръба те се претърколиха настрани — един наляво, друг надясно — и замръзнаха, готови за изненади. На по-малко от хвърлей от тях се издигаше втора стена — този път от дървета. Радослав никога досега не бе виждал секвои, но можеше да се закълне, че горските гиганти имат родствена връзка със знаменитите колоси от Земята. Очевидно се падаха техни батковци.
Каменистата почва сякаш бе събрана в шепите на могъщите корени на дървесните небостъргачи, мъртвата им хватка се простираше до самия ръб и Дичо всъщност лежеше в гънка на кората им.
Не се забелязваше никакво движение, на много метри височина едва шумоляха в морския бриз клоните на чудовищните дървета.