Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Да бе…
> Време е да продължим.
Змейовете се потопиха и Дичо ги последва.
— Тук ще пренощуваме.
Райко се скри зад гората мегадендрони — върхарите им личаха даже оттук, независимо че преминаха цялото тясно и дълго поне три връста езеро. Към заник клонеше и червеният Янкул. Планината, видима в цялото си великолепие, вече не приличаше толкова на Витоша. В огладения прибрежен чакъл ласкаво шляпаше ситна езерна вълна, наоколо шумолеше подобна на камъш трева, която покриваше голяма хълмиста долина, цялата набраздена от оврази. Оглеждаха местността от издигаща се до брега могила, едва подавайки глави над тревата.
Зад тях сивееше грамада подредени каменни блокове, на която Радослав не спря поглед, понеже изучаваше околностите заедно със змейовете, а те не удостоиха постройката с внимание. Посочи я чак когато се убедиха, че теренът е чист:
— Какво е това?
— На какво ти прилича?
Дичо се понацупи.
— Май това ви е от любимите въпроси, а? — заяде се той и не без известно злорадство видя, как очите на Иван-Крилан се уголемяват и окръглят:
— Ъ…?
— Нищо, нищо… — милостиво махна с ръка. — Прилича ми на храм. Архитектурен стил, хм, стоунхенджова пирамида. Обсерватория? — смело предположи Радослав.
Змеят изви шия към мегалитната грамада.
— Аха — кимна той. — И за това служи.
— Струва ли ми се, че е ориентирана по посоките на света?
— Не ти се струва. Ориентирана е.
— Алванд, защо трябва да НОЩУВАМЕ?
> Получихме съобщение. Виж.
Дичо пое плоска метална табакера. Ала вместо цигари вътре имаше слой восък. Нещо тънко като игла беше издраскало слоя с руни, доста по-инакви от граморските. Приличаха на чудато разклонени светкавички. Освен това вече чезнеха. Табакерата бе топла и восъкът се размекваше, заличавайки посланието.
— Не разчитам нищо.
— Защото не познаваш ламийските гръмобукви. Надписът обаче е на Ловен змейски. Нещо става на преговорите — каза Крилан, надниквайки в табакерата.
— Нещо… лошо за нашите?
— Не знам. Но фразата е „дивечът трябва да се дебне“. Тоест, трябва да спрем на място. Може пък да са приели сделката, въпреки всичко. Поне ще разкараме от Кашеп тая измет…
> Радослав…
Дичо подаде на Командира табакерата, но Алванд гледаше сабята. Камъкът светеше в зелено.
> Позволи да разгледам оръжието ти. Няма да го докосвам, само да го видя.
Под взора на шаркана окото на Рауни стана зелено-жълтеникаво.
— Какво не е наред?
> Всичко е наред. Дори повече. Сабята ти приспа механичните очи и уши на атъланите, оставени в храма, още преди да го сторя аз… И то без те да усетят, че вече са глухи и слепи.
— Бре…
> Сабята се пази, Радослав. Добре си я избрал. Но бъди предпазлив, защото ми се струва… че е била разделена от истинския си господар, докато той е имал голяма обида към шарканите. Оръжието е попило тази обида и не може да се отметне от нея, защото не е същински живо, само с магическа сянка-име… Сабята пази човека Радослав, но не знам дали ще постъпва така и с витяка Радослав. Дръж я изкъсо, побратиме.
Дичо кимна, леко обезпокоен.
По знак на Водача си ятото запълзя към постройката и скоро тримата се озоваха под кубичните подпори на „храма“. Отвътре също имаше четвъртити колони, но изглежда пространството, изцяло покрито с многотонни плочи, не съдържаше обособени помещения. Поразително впечатление правеха блоковете — слепени толкова плътно, че бе невъзможно да се различи дори намек за междина.
— Камъкоделците? — Радослав сниши глас към края на думата, сепнат от заподскачалото ехо.
— Грамори. Комплексът е издялкан от един-единствен скален блок.
— Бре! — изненада се Дичо. — Може ли да разгледам?
Сочеше фреските, плътно обгръщащи повърхността на вътрешните колони. Заприличаха му на граморските силуетни и фаморските орнаментни рисунки.
— Хлапак.
> Нека обиколи, събрате — позволи Водачът. — Радослав, записаната с картини история започва от онзи край.
— Не виждам начална руна там…
> Рисунката е черна, бележи топлия цвят. Следвай цветовете на дъгата.
— Ще използвам светлина — предупреди Радослав, показвайки лунното фенерче.
> Да видя.
Искрицата от писалката бе слаба, но достатъчна, за да освети отблизо рисунъка.
> Няма да ни издаде, ако останеш с нея само вътре.
Радослав се сдържа да не се изплези на свъсения Крилан и тръгна да обикаля.
Картините бяха различни по техника на изпълнение — вдлъбнати, изпъкнали, вдлъбнато-изпъкнали, всички оцветени, но някои просто рисувани с боя върху камъка… Внезапно Дичо си припомни студентската стачка през 90-а година. В двора на Университета колеги от Художествената академия очертаваха по асфалта със спрейове и четки сенките на стачниците. Някъде там остана и избледня неговата сянка. Ех че весело и пълно с надежди и вяра време бе отминало!…