Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Мълчаха и се оглеждаха през клонака.
— Колко е часът?
— Десети от изгрев-Райко.
Въздухът бе почти горещ. Заради температурния контраст Дичо потръпна отново. Чуваше се бръмчене на насекоми, птичи гласове.
— Иване? Кой мислиш, че е убил халича? Атъланите?
— Атъланите, кой друг! Изроди. Това е чист позор, да претрепеш халич! Те са най-безобидните от шарканската раса. Никой някога не е патил от тях. Много са чувствителни, не са в състояние да причиняват болка. А онези му изболи очите, нали видя! Мамка им!
Радослав конвулсивно кимна. Да, бе забелязал и засъхналите следи от сълзи покрай раните на мястото на очите. Различаваха се от кървавите дири, текли след това.
— Търпял е — съскаше Крилан. — Плакал е за мъчителите си. Било му е жал за тези толкова нещастни и плитки същества. Халичите затова се крият по глухи места, далеч от глупостта и злобата — истинските, най-безнадеждни страдания на този и всеки друг свят.
Крилан гневно изръмжа и потопи за момент глава.
Изплува, малко по-овладян, но с все още люти очи.
— Правят го, за да ни дразнят. И поне що се отнася до мен — успяват! Ох, тъпкано ще им го върна, ррррм…
> Умирал е мълчешком — намеси се Алванд. — Халичите никога не викат от болка. Не се съпротивляват, не молят. Страдат дълго, защото всички шаркани сме издръжливи. Ще поискам всяка негова сълза обратно от убийците, Радослав. Ако ги намеря.
— Къде ще ги търсиш, събрате!… Ех, гратис им минава тази човещиния… Да, Радо, нарочно не казвам „зверство“. За зверовете не е присъщо да строят концентрационни лагери и да се наслаждават на чужди страдания! Да, ти може да си друг, но признай честно, толкова ли е неприсъщо на хората насилието, жестокостта! Ох, не ми обръщай внимание…
> Събратът Крилан е много избухлив, Радослав, не е искал да те смути.
— Стегни се, Иване — рязко му каза Дичо. — Ще ти засекат яда с биолокатори, ако има такива наблизо.
Челюстите на Крилан скръцнаха.
— Пази си нервите. Като срещнем някоя колона на противника, ще им пръснем тиквите, ще олекне не само на тебе. Не че ще има някакво значение за онзи клетник…
> Радослав, бъркаш. Не е честно да излеем гнева си върху първите срещнати врагове. Дори да нямахме забрана да влизаме в сражение, пак не е справедливо да убиваме тях за престъпление, което не са извършили.
Радослав изгледа своя другар-съперник.
— Всеки от тях навярно има доста неща, за които да заслужава мълния в челото. Има ли разлика?
> Има. Убиване в бой е различно от екзекуция…
— Добре, добре, сега не ми се спори. Иване, изстина ли достатъчно?
— Да. Но не съм толкова пораснал като Алванд. Не съм сигурен, че няма да мъстя.
> Забранявам, оръженосец — с леден глас произнесе Алванд.
Крилан сподавено отвърна:
— Летя след теб, Водачо…
> Овладейте се и двамата! Сега… продължа… Вимана!
Това, което последва, много приличаше на преживяното при десантирането от орбита в атмосферата на Кашеп. Веднага след като Командирът изфуча подкрепеното с телепатия предупреждение, мислите на Радослав блокираха… и той остана така няколко минути, докато дисколетът-смъртоколесница премина на около четвърт прелет разстояние от тях — спрелите да дишат и да мислят, спотаени почти до летаргично състояние, но будни, с отворени очи и неподвижно съзнание.
Смъртоколесницата се стопи в небето и прекъснатият разсъдък на Радослав прескочи бездумната пауза. Той замига, объркан от издуващата се кухост в главата му, но тя изчезна, преди да я проумее.
> Направих го вместо теб, защото не си достигнал тази степен контрол над съзнанието си, въпреки че си Поет.
— Кое?
> Накарах те пак да спреш да мислиш — обясни Алванд. — За да не ни видят машинните сетива на вимана.
— Аха… — Интуитивно разбираше какво го сполетя, но не можеше да определи отблъскващо ли е то или не. — А вие през това време, хм, се скрихте… „зад мен“? Както трябваше да стане?
> Да. Обикновените ни природни психощитове не могат да заблудят уредите на нефилимите във вимана. Но твоето присъствие подсили маскировката ни. Вече няма съмнения, твоята идея наистина работи.
Радослав поклати глава.
— Нима е имало съмнения?
> Винаги има съмнения, Радослав.
— Хм. Да, правилно… Чудно обаче как не засякоха ламарините по мен…
Крилан се намеси:
— Защото металът на бронята ти не отразява радиовълни. Предвидено е, Радо.