Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Командирът даде малка почивка, през която да се ослушат НАДАЛЕЧ, както се изрази.
Радослав се опита да сканира околността като змейовете, ала мислите му бяха заети с друго. Той предпазливо телепатира молба за страничен въпрос и Алванд кимна.
— Иване, знаеш ли, сетих се, че в човешкия език съществуват и някои чисто змейски изрази.
— Ха! Например?
— Знанието е сила!
— Да бе! Щеше да е змейско, ако съдържаше и идеята, че всезнаенето не е мъдрост.
> Радослав има право, събрате — намеси се ненадейно Алванд.
— Ти не знаеш човешките езици на живо! — начумерено възрази Крилан. — И после, виж го нашия хубавец какво го вълнува, докато сме в акция на живот и смърт! Радо, не става от теб Убиец. Тц. Не става. Не си ловец по душа, и това е!
— Аз и не искам да съм… Убиец — намръщи се Дичо.
— Тръгнали сме на война. На война се убива, няма врън-мрън. Не се философства. Сигурно затова съдбата ти все те лашка от една каша в друга — за да ти даде урок, че има ситуации, в които цялата мъдрост на света се свежда до това: или прегризваш гърлото на врага, или прегризват твоето.
— Кой знае дали са поуки… може да са изкушения, а Пътят ми да е друг — сви рамене Радослав.
След кратка пауза Алванд тихичко се засмя.
> Събрате, защо езикът ти залепна за зъбите? И аз се радвам като теб на словата на побратима.
— Ха!… добре, имаш право, Радо. Хубаво ме затапи.
> Защото е Поет, събрате. Неговият Път навярно наистина е друг.
Крилан изфуча.
> Вие двамата що ми ръфате опашката? Я си оглеждайте гората за атълани и не ми се правете на много умни!…
— Човешка реакция — коментира злорадо Радослав за сведение на Алванд, който излъчи недоумение. — Всъщност, шега.
Командирът поклати глава.
> Не го разбрах…
— Змейовете са загадъчни и неразбираеми за хората, но и човешката природа не се проумява от шарканите, Водачо! — подхвърли Иван-Крилан. — Мисля, че стига толкова миролюбиви приказки.
> Продължаваме.
Радослав въздъхна. Затъпяващото промъкване постепенно пак взе да го приспива.
Поредното разсънване отново дойде навреме. Алванд стоеше пред Дичо с вдигната и замръзнала над земята лапа. Спря и той, като за малко не настъпи драконовата опашка. Ослуша се. Отпред идеше равномерен шум и мъглива колона светлина подсказваше просека в гъсталака, поляна, а може би жп линия…
Какъв ти влак тука бе, това е… вятър? — не, водопад е, сети се Радослав и се ободри. От сънливостта остана единствено скованост в замръзналото от пестеливите движения тяло. Дичо се протегна и закърши рамене, за да се стопли. Стараеше се да бъде тих.
Алванд леко мръдна крило, посочи наляво и Дичо се запромъква напред. Той мерна крайчеца на опашката да прави енергична чупка надолу и послушно приклекна с ръка на саблената дръжка. Косо погледна камъка, но Рауни не изглеждаше разтревожена, не пламтеше предупредително. От другата му страна мина Крилан. Тръгнаха отново, на десетина крачки един от друг, към водопада или каквото там шумеше.
Звукът не ги излъга — край оголени гигантски корени и сиви морени шуртеше поток, широк цял ишчелски разтег. Очертаните от влажната мараня слънчеви лъчи, едва пробили короните на кашепските секвои, пълзяха по пенести струи прозрачна като сълза вода.
Водопадът се изливаше през три отвора на бент, изграден от големи скални блокове. В петно по-ярка светлина върху тях, над туфа мъх се подаваха дребни цветчета на бодлив храст. В камъните личаха пресечени с пукнатинки руни от патиниран метал. В шубрака се виеше рехаво павирана пътечка, минаваше по бента и се губеше малко встрани от там, откъдето бяха дошли диверсантите.
Шарканите душеха въздуха, очевидно нещо не им харесваше в картинката. Радослав приклекна пред рекичката, без да откъсва очи от насрещния бряг, който също бе покорен от пълчища папрат. Вдигнатото забрало му пречеше да следи склона нагоре и той вирна лице.
Нищо. Никакво движение, освен призрачното къдрене на мъглата в конуси светлина. И никакъв друг звук, освен водопада. Няма ли птици тая гора? Той предпазливо посегна към водата, наведе лице. Навярно бе вкусна, толкова бистра и звънлива… Дичо намокри един пръст и го доближи до носа си. Притвори клепачи.
От водата го лъхна на смърт. Трепна. Взря се в навлажнената рицарска ръкавица и заслуша инстинктите си. В подсиленото от змейската кожа обоняние не присъстваше намек или подозрение за отрова. Не, поточето миришеше не на смърт, а на следа от смърт. Също както някога-някъде на Луната, в подгрунтовите ѝ градове.
Радослав внимателно разгледа начупеното от движещата се вода дъно — камъчета, пожълтели стебла, мишо сива тиня. Дори тук наскоро да бе текла нечия кръв, рекичката я е отмила без остатък.