Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Лъхна въздушен повей — Иван безшумно кацна между Алванд и Радослав.

Дичо предусети неизречената команда и почти едновременно със змейовете се втурна към гората.

Още щом заобиколиха най-близкия дънер, на дебелина колкото циркова шатра, гората все едно погълна целия свят и нищо друго не остана освен нея — зелено-сумрачна, с мирис на гниеща шума… и необикновено притихнала.

Залегнаха.

> Пускаме Цветните сенки — каза Водачът на ятото.

Радослав скоси очи, за да види как ще стане това. Беше от онази част от плана, предложена от самите Стратези. Човекът го разбра като пускане на някакъв вид безплътни фантомни двойници на групата, които да играят ролята на „миночистачи“. Детекторите на противника нямаше да ги регистрират, но вероятно биха ги открили визуално. Предполагаше се в първия момент това да подкрепи думата на парламентьорите, че предприемат операция за освобождаване на заложничките и при това са добре маскирани! Противникът щеше да се разшава и да издаде истинското място, където ги държи. Но след полагаемото преследване на сенките, когато атъланите най-накрая успееха да ги притиснат и обкръжат, цветните видения щяха да се разсеят, а това веднага би потвърдило предишните подозрения, че шарканите блъфират…

Лъжа в лъжата и в крайна сметка — без лъжа.

Радослав внимателно проследи как Алванд бърка с нокти в паласка на сбруята си и изчопля отвътре нещо, което отначало му се стори като ситно оптично изкривяване. Бе съвършено прозрачно топче, но бързо взе да помътнява. Командирът го запрати напред с леко трепване на нокътя. Топчето тупна върху парче земя между огромните корени и започна да пуши. Гъст бял дим се разстла по почвата, а нагоре се издигнаха три мъгливи струи. След секунди димният тризъбец се разпадна на отделни облачета, а те пък се сгъстиха в три силуета — двама змея с нормален за тях ръст и един по-дребен шаркан, който се мъчеше да стои на задните си крака и имаше къса опашка.