Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Отне му около половин час да разгледа „храма“. На места в плочите на тавана забелязваше отвори, през които се процеждаше ръждивата Янкулова светлина. Към трите останали световни посоки, освен централния вход, където залегнаха змейовете, гледаха високи тесни прозорци.
Радослав се върна при другарите си и се разположи до Крилан зад дясната подпора на главния вход. Беше умислен.
— Е, нагледа ли се? Турист.
— Видях надписи. Тук-таме. Цялото това… стенописите… Напомнят ми за…
— За?
— За комикси.
— Такива са на практика. Рисувани легенди. Без Пазителите на „храма“ можеш само да схванеш сюжета, но не и оригиналното предание като текст. Подобно е на поема, без явна рима, с каквато си свикнал, но е съчетано страшно стройно. Пеят ги.
— Граморското пренебрежение към буквалното писано слово…
— Не умувай точно сега, а хапни.
Торбата, която носеше Дичо, бе ушита с вътрешни джобове. Той се зарови в тях и измъкна няколко питки, по-малки от юмрука му. Сториха му се съмнителни.
— Ядат ли се?
— Не. Използват се за ръчни гранати. Предизвикват тежка диария и противникът дриска до смърт.
Радослав не обърна внимание на шегата.
— Коричката за трошене на зъби ли е? — попита с любопитство, след като си отхапа.
— Не, но става. По принцип е такава, да не изсъхват питките.
— С какво са?
— По-добре да не знаеш.
Дичо спря да дъвче и предпазливо заопипва с език храната в устата си.
— Ъмм?! — избуча със стиснати устни.
— Топчестите, от които опита, са със зеленчуков пълнеж. Тези с издутинките като четири крачета са с месо. Онези с опашките са рибни. Самите питки са месени с мляко и мед.
— Мед? Хич не ми сладни.
— Горчив мед. А, сещам се, че готвачите сипват кръв в тестото за блажните. Още топла, несъсирена… Да те потупам по гърба?
— Кха!… Не… мерси, кха!… кхе!…
— Защо не се храниш?
Радослав премълча.
— Що се чумериш бе, Радо? Лютеница нали лапаш купешка, от магазина? Ами знаеш ли как я правят? Или поне как я правеха по мое време.
— Знам — последва кисел отговор. — Бил съм по студентски бригади, не съм вчерашен.
— Освен това, кой ли знае какво си изручал покрай фаморите, а после и в Лагера. Хайде не се връзвай, нали ти е вкусно.
Дичо отново бръкна в торбата — за да остави питките. От друг джоб извади шепа непознати сгърчени неща.
— Сушени плодове — подсказа му змеят. — Витамини. Да ти е сладко.
Младият мъж измърмори нещо под носа си и върна „витамините“ обратно. Продължи с изследването и надигна пръстена стомна, тежка и вероятно пълна догоре, защото не бълбукаше.
Понечи да махне тапата, но спря, разклати съда и криво изгледа ухиления Иван-Крилан.
— Вътре какво е? Ракия? Бистра водица? Отрова за мишки и радославовци?
— Не позна — хладнокръвно отвърна змеят. — Вътре има бульон, за подсилка. Вода имаш в манерката — минерална, кладенчова.
Той поклати отново стомната и я прибра в торбата. След кратко колебание отново посегна към питките.
— Рибените да не са със жабешки очички? — поинтересува се, мляскайки усърдно и лакомо.
— Ха!
С каквото и да бяха, имаха превъзходен вкус. Сигурно защото съм гладен, реши Радослав.
Изтупа се от трохите, напи се с вода и се заоглежда.
Беше се мръкнало. По ръба на хоризонта светлееше, но небето вече захлупваше като огромна паница смълчаната черна земя. Нежно шумоляха треви. Далеч на юг нададе глас нощна птица или звяр. Забръмча щурец, обади се друг, затихна. Нейде крякаха жаби.
— Кой ще е първи на пост? — делово се хлопна по коленете Дичо и с готовност се изправи.
— Няма нужда. Почивай спокойно. И ние също.
— Е, сега, може да се редуваме, нали сме екип. А вие не се ли наспахте за цял тин напред?
— Ами през полусезоните е добре да имаме редовен сън. Велика Пролет е. Тебе все ти се случва да си в екваториални широчини, затова не усещаш настъпването на пролетта. Не си ли забелязал, че Янкул изостава от голямото слънце, а тъмното време на денонощието намалява?
— Обърнах внимание, разбира се…
— А това, че дискът на малкото слънце нараства, видя ли?
— Хм. Това не. Хубаво де, ама кой ще пази?! Все пак, на вражеска територия сме…
Що ли се бутам да давам акъл?
— Бодни си сабята, тя ще е за часови. Да не би да се съмняваш, че няма да ни уварди?
— Алванд каза, че е зла към змейове.
— Докато си повече човек, ще е принудена да те брани.