Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Играл ли си някога бейзбол? — попита лейтенантът младия войник (същия, на когото съветският надзирател във въгледобивния рудник край Иркутск щеше да пръсне черепа с лопата).
— Не, лейтенант, никога не съм играл — отговори високо войникът.
И селото в Хокайдо, където се беше родил, и селото в Манджурия, в което беше израснал, бяха толкова бедни, че никое семейство не можеше да си позволи такъв лукс като бейзболна топка и бухалка. Като малък беше тичал из нивите, беше ловил водни кончета и се беше сражавал с пръчка. Никога през живота си не беше играл или дори гледал бейзбол. За пръв път хващаше бухалка.
Лейтенантът му обясни как да я държи и му показа няколко пъти как да замахва с нея.
— Разбра ли? Важното е извъртането в кръста — каза през зъби. — Извръщаш тялото назад и замахваш. Краят на бухалката си се движи естествено. Видя ли? Ако мислиш прекалено много как да замахнеш и цялото движение се извършва от ръцете, ударът е слаб. Силата е от извъртането в кръста, не от ръцете.
Войникът май не разбра докрай напътствията на лейтенанта, но взе тежката бухалка и няколко пъти опита да замахне. Всички го гледаха. Лейтенантът сложи ръце върху неговите, за да намести хватката. Показваше добре. Не след дълго бухалката в ръцете му свистеше, макар и плахо, във въздуха. На младежа може и да му липсваше умение, но той го компенсираше с мускулна сила — беше работил от тъмно до тъмно на нивата.
— Ядва се — одобри лейтенантът и изтри с кепето потта по челото си. — Добре, постарай се да го направиш с един добър, чист удар. Не го оставяй да се мъчи.
Всъщност искаше да каже: „И аз като теб не искам да го правим. На кого ли му е хрумнала тази тъпотия? Да убиваме човек с бейзболна бухалка…“ Но офицер за нищо на света не би казал подобно нещо на редник.
Войникът застана зад китаеца със завързаните очи, който беше коленичил на земята. Когато вдигна бухалката, силните лъчи на залязващото слънце хвърлиха на земята дългата й раздута сянка. „Колко странно е всичко — помисли си ветеринарят. — Лейтенантът е прав, никога не съм виждал да убиват човек с бейзболна бухалка.“ Войникът държа дълго бухалката вдигната. Лекарят забеляза, че върхът й трепери.
Лейтенантът кимна на войника. Той си пое дълбоко въздух, замахна назад, после с все сила удари главата на кадета китаец. Направи го изумително добре. Завъртя се точно както му беше показал лейтенантът и удари с удебелената част мъжа зад ухото — бухалката му се подчини изцяло. Чу се изпукването на черепни кости. Китаецът не издаде никакъв звук. За миг тялото му увисна в странна поза във въздуха, сетне тежко се стовари напред. Китаецът се свлече по буза на земята, от ухото му рукна кръв. Не се помръдна. Лейтенантът си погледна часовника. Без да пуска бухалката, младият войник се вторачи с отворена уста някъде в пространството.
Лейтенантът беше човек, който правеше всичко много изрядно. Изчака цяла минута. Щом се увери, че младият китаец изобщо не помръдва, каза на ветеринаря:
— Бихте ли ми направили една услуга? Проверете дали наистина е мъртъв.
Ветеринарят кимна, отиде до мястото, където лежеше младежът, коленичи и му махна превръзката от лицето. Очите му бяха широко отворени и гледаха някъде нагоре, от ухото му течеше яркочервена кръв. През полуотворената му уста се виждаше прехапаният език. От удара вратът му беше неестествено извит. Ноздрите му бяха изхвърлили големи кървави съсиреци, от които по сухата пръст бяха останали черни петна. В едната ноздра вече се бе пъхнала голяма чевръста муха — да снесе яйцата си. За всеки случай ветеринарят хвана мъжа за китката и провери пулса. Пулс нямаше — поне там, където би трябвало да се усеща. Младият войник беше убил на място здравеняка китаец с един-единствен удар на бухалката — от първия път в живота си. Ветеринарят погледна лейтенанта и му кимна, че мъжът наистина е мъртъв. След като изпълни възложената му задача, той се надигна, за да се изправи, и внезапно му се стори, че слънцето, напичащо го в гръб, припламва още по-силно.
Точно тогава младият китайски бейзболист в екип номер 4 седна, сякаш току-що се е събудил. Без изобщо да се колебае и двоуми — поне така се стори на онези, които го гледаха, — той сграбчи лекаря за китката. Всичко това се разигра за стотна от секундата. Ветеринарят се вцепени от недоумение: този човек беше мъртъв, той бе сигурен. Но сега с последния си дъх китаецът сграбчи лекаря за китката със силата на стоманено менгеме. С широко отворени очи и зеници, все така обърнати нагоре, мъжът се строполи в дупката, повличайки лекаря след себе си. Той падна върху него и чу как от тежестта му изпукаха ребрата на жертвата. Китайският бейзболист продължаваше да го стиска за китката. Всичко това се разигра пред очите на войниците, но те бяха втрещени и не бяха в състояние да сторят друго, освен да стоят и да гледат. Пръв се окопити лейтенантът, който скочи в трапа. Извади пистолета от кобура, допря цевта до главата на китаеца и натисна два пъти спусъка. Отекнаха два остри, застъпващи се гърмежа и в слепоочието на мъжа зейна голяма черна дупка. Сега вече животът го бе напуснал окончателно, той обаче пак отказваше да пусне китката на лекаря. Лейтенантът коленичи и както държеше с едната ръка пистолета, се зае с мъчителната задача да разтваря един по един пръстите на мъртвеца. Ветеринарят лежеше в дупката, заобиколен от осем смълчани трупа на китайци в бейзболни екипи. В трапа писъкът на цикадите звучеше много по-различно, отколкото над земята.