Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Тя замълча и се заозърта страхливо, да не би от леса да се появи нова заплаха.

— Маркин ни намери, докато се мъчехме да си я вдигнем наново. Не беше кой знае какво, но мъжът ми я пристрояваше години наред и беше станала много повече от обикновена колиба. Но войниците я бяха изгорили, а с момичетата ми нямахме сечива.

— Аз намира тях — каза Маркин. — Тях трябва помощ.

— Дойде и почна да ни брани. Идваха и други мъже, с мечове и лъкове, но той ни защити. — Погледна го с нескрита признателност. — Той ми е мъжът сега, и е добър баща за момичетата.

Джими въздъхна и се обърна към Даш.

— Докато стигнем, ще чуем поне сто такива истории.

— Защо към Даркмоор? — попита ги Джими.

— Защото чухме, че кралят е там и че има храна за несретници като нас.

Джими се усмихна.

— Не, кралят не е там, макар че миналата година беше. Но срещу работа ще се намери храна.

— Аз добре работи — каза чуждоземецът.

— Можем ли да си вървим? — попита жената.

— Да — каза Даш и им махна да продължат по пътя.

— Вие войници? — попита Маркин.

Джими се ухили.

— Не, ако зависеше от нас.

— Ти благороден човек. Маркин вижда.

— Познавам го, откакто се помня, и мога да ти кажа, че повечето пъти изобщо не е толкова благороден — сухо каза Даш.

Старият войник ги огледа и рече:

— Опитвате се да изглеждате прости хора, ама не сте. — Посочи краката на Джими. — Мръсно, ама ботуши на благородник.

Махна на жената и момичетата да тръгват, без да откъсва очи от братята, докато малката група не ги подмина. После се обърна и забърза напред, да не би пак да ги срещне някоя нечакана опасност.

— За пръв път съжалих, че си имам удобни ботуши — каза Даш.

— Кални сме, но той е прав. — Джими огледа околността и добави: — Пустош е тук, нито храна ще се намери, да не говорим за удобства.

Даш се метна на коня си.

— Подозирам, че докато стигнем Крондор, няма да изглеждаме толкова „благородно“.

Джими също яхна коня си.

— Дали да не свием по-настрана от Кралския път?

— По Северния път ли? — Даш имаше предвид стария път, редовно използван от бившия му работодател Рупърт Ейвъри за превоз на стока, с което избягваше таксите, събирани по Кралския път.

Джими поклати глава.

— Не, той ще е почти толкова оживен като този, а и горите ще са пълни с дезертьори и разбойници.

— А на юг?

— Ще е по-бавно, но покрай езерата има много пътеки, стига да не се набутаме много навътре в хълмовете.

— След като Кеш се е изтеглил на юг до старата граница, всичко оттук до най-близкия гарнизон ще е пустош.

Джими се засмя.

— Каква разлика има дали ще се натъкнем на петдесет дезертьори от армията на Изумрудената кралица, на петдесет разбойници, или на петдесет кешийски наемници?

Даш потрепери показно под тежкото си наметало.

— Дано да са се свили около огньовете си. Като всеки разумен човек в такова време.

Даш пришпори коня напред и двамата братя поеха на юг.

— И защо ли ги правим тези неща? — попита Даш.

— Защото кралят заповядва, а ние се подчиняваме — отвърна Джими.