Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Тя зави зад ъгъла с решителна крачка, после спря рязко и се ослуша: беше трудно да каже дали необичайното напрежение в гърдите й беше звукът от собствения й пулс, със сигурност едва ли можеше да го различи от звука на далечна кола и от безжизненото шумолене на Ийст Ривър някъде наблизо; със сигурност обаче не чуваше човешки стъпки зад себе си. Тя разтърси рамене — наполовина разкършване, наполовина тръпка — и тръгна по-бързо. Ръждясал часовник в някаква неосветена дупка изкашля часа: четири сутринта.
Страхът от преследване не изглеждаше напълно реален, никакъв страх не можеше да й се стори реален. Чудеше се дали неестествената лекота на тялото й е напрегнатост или отпускане — то беше толкова вдървено, че тя го усещаше сякаш сведено до едно-единствено свойство: силата на движението. Умът й беше недостижим, като двигател, оставен под автоматичния контрол на нещо абсолютно, което вече не може да се поставя под въпрос.
Ако гол куршум може да чувства, докато лети, точно това би почувствал, мислеше си тя — само движението и целта, нищо друго. Мислеше си го мъгляво, дистанцирано, сякаш собствената й личност беше нереална; само думата „гол“ като че стигаше до нея: гол… лишен от всяка грижа, различна от целта… числото 367, номер на къща на Ийст Ривър, което съзнанието й не спираше да повтаря, число, което толкова дълго си беше забранявала да помни.
Триста шейсет и седем, мислеше си тя, загледана в невидимия силует отпред, сред ъглестите форми на евтините пансиони, триста шейсет и седем… там живее… ако изобщо е жив… Спокойствието, дистанцията, увереността на стъпките й идваха от сигурността, че това е едно „ако“, с което не може да съществува повече. Беше живяла с него в продължение на десет дни, нощите зад гърба й бяха като една-единствена стъпка напред, която я беше довела до тази нощ, сякаш устремът, който подтикваше стъпките й сега, идваше от онези стъпки, които бяха звучали без отговор в тунелите на терминала. Беше го търсила в тунелите, беше вървяла часове наред, нощ след нощ, часовете на смяната, в която някога беше работил, из подземните пасажи, платформи, работилници, по всяка извивка на изоставен коловоз, без да задава въпроси на никого, без да обяснява присъствието си. Беше вървяла без страх и надежда, подтиквана от чувство на отчаяна преданост, което беше почти като чувство на гордост.
Това чувство идваше от моментите, в които тя беше спирала, внезапно учудена, в някой тъмен подземен ъгъл, чувайки полуоформените думи в съзнанието си: това е моята железопътна компания — докато гледаше някоя арка, вибрираща от звука на далечни колелета; това е моят живот — докато чувстваше напрегнатата буца, в която се бяха превърнали всички потиснати в нея неща; това е моята любов — докато мислеше за човека, който може би беше някъде в тези тунели. Не може да има конфликт между тези три неща… В какво се съмнявам? Какво може да ни раздели, тук, където само той и аз можем да бъдем? После се сещаше отново за контекста на настоящето, тръгваше твърдо, изпитвайки същата нерушима лоялност, но при звука на други думи: забрани ми да те търся, може да ме съдиш, можеш да ме отхвърлиш… но с правото аз да съм жива, трябва да знам, че и ти си жив… трябва да те видя поне веднъж… без да спирам, без да говоря, без да те пипам, само да те видя… Не го видя. Изостави търсенето си, когато забеляза любопитните, учудени погледи на работниците под земята, които следваха стъпките й.
Беше свикала среща на железничарите от терминала, уж за да повдигне морала им, беше провела срещата два пъти, за да се срещне с всички поред, беше повторила все същата неразбираема реч, пламнала от срам заради празните общи приказки, които произнасяше, но и от гордост, че вече не усеща да има значение, беше наблюдавала изтощените, озверели лица на мъжете, които вече не се интересуваха дали им нареждат да работят, или да слушат безсмислени звуци. Не беше видяла лицето му сред техните.
— Всички ли присъстваха? — беше попитала тя бригадира.
— Да, така мисля — безразлично бе отговорил той.
Беше се мотала по входовете на терминала, наблюдавайки как хората идват на работа. Но имаше твърде много входове, а нямаше място, откъдето да може да наблюдава, без да я виждат — беше стояла в мокрия полумрак на блестящ от дъжда тротоар, притисната о стената на склад, с вдигната яка на палтото, докато капките дъжд падаха от периферията на шапката й, беше стояла на открито на улицата, с ясното съзнание, че всеки поглед я разпознава и се чуди, че бдението й е твърде опасно очевидно. Ако сред тях имаше човек на име Джон Голт, някой можеше да се досети за естеството на диренето й… но ако нямаше Джон Голт… ако го нямаше в целия свят, мислеше си тя, вече нямаше опасност — нито пък свят.