Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Нещо внезапно събуди Мириамел в сумрачната светлина точно преди разсъмване. Не й остана и миг да дойде на себе си, защото някаква ръка я сграбчи и я дръпна нагоре. Ликуващ глас каза:

— Ето я. Облечена като монахиня. Както каза, господарю.

Десетина мъже на коне ги бяха обкръжили и тъкмо палеха факли. Исгримнур, който седеше на земята — един конник бе опрял копието си в гърлото му, — изпъшка:

— На моето дежурство! Точно през моето дежурство…

Мъжът, който бе хванал Мириамел, я повлече към един от конниците — висок мъж с огромна качулка: лицето му не се виждаше в сивотата на утрото. Тя усети как ледени нокти се впиват в нея.

— Така — каза конникът. — Така. — Гласът му беше непогрешимо самодоволен.

В ужаса на Мириамел нахлу гняв.

— Махни си качулката! Няма нужда да играеш такива игри пред мен.

— Наистина ли? — Ръката на конника се вдигна. — Искаш да видиш какво направи? — Той отметна качулката с помитащия жест на пътуващ фокусник. — Толкова ли съм красив, колкото ме помниш? — попита Аспитис.

Мириамел, въпреки задържащата я ръка на войника, отстъпи назад. Нямаше как да не го направи. Лицето на графа, някога толкова красиво, че след първата им среща с дни бе я преследвало насън, сега беше разкривена развалина. Изящният му нос беше станал на буца, лявата му скула беше пукната като яйце и вдлъбната, така че светлината на факлите хвърляше сянка в дълбокия жлеб. Черна кръв се беше събрала под кожата около очите му и имаше мрежа от белези, сякаш носеше маска. Косата му обаче беше все така хубава и златиста.

Мириамел преглътна и каза тихо:

— Виждала съм и по-лошо.

Половината от устата на Аспитис Превес се изкриви в зловеща усмивка, видяха се дупки от зъби.

— Радвам се да чуя това, моя сладка лейди Мириамел, тъй като ще се наложи да го осъзнаваш до края на живота си. Вържете я!

— Не! — извика Кадрах и се хвърли напред, но в същия миг една стрела се заби и затрептя в стъблото на едно дърво на педя от лицето му.

— Ако помръдне, убий го — каза Аспитис спокойно. — Може би ще те оставя да го убиеш и без да мърда — той е не по-малко отговорен от нея за това, което ми се случи на кораба ми. — Той бавно поклати глава, наслаждавайки се на момента. — Ах, вие сте такива глупаци, принцесо — ти и твоят монах. След като се изплъзнахте във Вран, какво си помислихте? Че ще ви оставя да се измъкнете? Че ще забравя какво ми причинихте? — Той се наведе напред, впил в нея кръвясалите си очи. — Къде другаде бихте отишли освен на север, при приятелите си? Но ти си забравила, лейди, че това е моят феод. — Той се изкиска. — Моят замък на езерото Еадне е само на няколко левги оттук. Търсих те дни наред из тези хълмове. Знаех, че ще дойдеш.