Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Естос хиос — каза тя, обръщайки се към Молена. Тези думи означаваха: „Ах, тези деца!“
В устата на една обикновена майка тези думи имат дълбок смисъл. В устата на Ана Австрийска, пазеща дълбоко в душата си толкова невероятни тайни, те бяха просто ужасни.
— Да — отвърна Молена, — тези деца са просто ужасни. Деца, на които всяка майка се отдава без остатък!
— Заради които — продължи мисълта й кралицата — майката жертва абсолютно всичко.
Кралицата не довърши изречението си. Тя хвърли поглед към останалото сякаш без капка кръв лице на Людовик XIII, изобразен в цял ръст, и й се стори, че в потъмнелите очи на съпруга й се появява блясък, а нарисуваните върху платното ноздри се издуват от гняв. Той не говореше и не заплашваше. След думите на кралицата се възцари дълго мълчание. Молена започна да рови в кошницата с ленти и дантели. Госпожа Дьо Мотвил, поразена от тази мълния на взаимно разбирателство, наведе глава и се превърна в слух. Тя чу само едно многозначително „хм“ от страна на дойката, тази олицетворена предпазливост. Госпожа Дьо Мотвил веднага вдигна глава и попита:
— Добре ли сте, ваше величество!
— Нещо не съм наред.
— Господин Вало е наблизо. Струва ми се, че е при принцесата. Нервите й са разстроени.
— Господин Вало напразно ходи при нея. Тя има нужда от съвсем друг лекар. Трудът, Мотвил, трудът… Ако някой действително е болен, това е моето момиче, кралицата…
— Но и вие… ваше величество…
Сякаш в потвърждение на тези думи остра болка прониза кралицата в сърцето. Тя побледня, поиска капки и се отпусна в креслото, сякаш щеше да загуби съзнание. Молена, без да бърза, се приближи до шкафчето от черупка на костенурка в златистожълт цвят, извади голям кристален флакон и го подаде на кралицата. Тя го поднесе към носа си, жадно го помириса и прошепна:
— Така някой ден Бог ще ме прибере при себе си. Да бъде волята му!
После сложи пръст на устните си, за да предупреди своята любимка да мълчи за видяното.
— Странно — каза след минута мълчание Мотвил. — Помните ли деня, когато за първи път се появи тази болка?
— Беше преди двадесет и три години. Роди се царстващият днес крал, прославеният син на ваше величество.
Кралицата извика и закри лицето си с ръце, като за няколко минути се потопи в размисъл. Дали това беше спомен, размисъл или още един пристъп на болката?
Молена хвърли към госпожа Дьо Мотвил почти свиреп поглед, дотолкова приличаше на упрек. Достойната жена, която не разбираше защо я гледат така, тъкмо се канеше да иска обяснения, когато Ана Австрийска стана от креслото и внезапно каза:
— Пети септември! Да, тази болка се появи на пети септември. Велика радост и велика тъга в един и същ ден. Велика тъга — добави тя тихо, — изкупление за велика радост.
Сякаш в този момент тя изчерпа силите си, защото замълча, очите й помръкнаха и ръцете й увиснаха надолу.
— Време е да си лягате — каза Молена.
Госпожа Дьо Мотвил стана. Едри сълзи, блестящи и досущ като детски, се търкаляха по бледните страни на кралицата. Като забеляза това, Молена устреми своя настойчив и предпазлив поглед към Ана Австрийска.
— Да, да — промълви кралицата. — Оставете ни, вървете, Мотвил.
Това „ни“ прозвуча неприятно в ушите на любимката французойка. То означаваше, че след като тя си тръгне, ще потекат тайни и спомени. То означаваше, че разговорът е навлязъл в най-интересната си фаза и тя е излишна.
— Достатъчно ли е да остане Молена, за да помогне на ваше величество? — попита французойката.
— Да — каза испанката.
Госпожа Дьо Мотвил се поклони. Тогава старата прислужничка, облечена така, както се обличаха в испанския двор през 1620 година, се появи на прага; виждайки кралицата обляна в сълзи, госпожа Дьо Мотвил отстъпваща пред дипломатическите уловки на Молена, а последната във вихъра на своята дипломатическа мисия, прислужничката без притеснение се отправи към кралицата и радостно извика:
— Лекарство! Лекарство! За да се излекува ваше величество от болестта! От една дама… от Фландрия!
— Дама от Фландрия ли? Коя е тя? Испанка ли е? — попита кралицата. От кого е изпратена?
— От господин Колбер.
— Как се казва тази дама? Какво е положението й в обществото?
— На това ще отговори тя самата. Носи маска.
— Да, ваше величество — отвърна иззад завесата решителен и заедно с това нежен глас, който накара да потръпнат и кралицата, и нейните дами.
След миг се появи маскирана дама. Преди кралицата да отвори уста, непознатата каза: