Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Внимание! Приготви се! Десет… девет… осем… седем… шест… пет…
Възбуден от прилива адреналин, Дичо извади верния стар нож и опря острие до въжето. Усещаше дланта си потна в ръкавицата.
… четири… три… две… едно… Режи!
Натиск, изтегляне — ножът изби искра от камъка… не почувства движение, не усети да пада, но изведнъж скалата се отдръпна, надигна се, козирката на ръба отлетя, под инстинктивно присвитите крака пробягаха зъбери…
Планетоидът се отдалечаваше също така бърз, както при срещата им, но сега бе обвит от синкаво сияние — вече десетки километри масата му забърсваше силно разредения газ на екзосферата. Дичо се завърташе от отката на усилието да среже въжето с едно енергично плъзване на острието.
Магическото поле край Радослав също се покри с пашкул сияние. Той довърши завъртането, с изпъване на лявата ръка спря тялото си, което даже малко го изненада (нима бе усвоил нещичко от придвижването в безтегловност в онзи незабравим полет Луна-България?) и увисна в средата на защитната сфера, лице в лице с нощното полукълбо на планетата.
След малко почувства, че пада, и дъхът му спря.
ПАДАШЕ право в средата на борейските острови. Кой знае защо си спомни скучните сведения на Крилан:
Земемория е простряна на територия колкото някогашния СССР, но понеже са стотици отделни острови, общата им площ е значително по-малка от просторите на Съветския съюз…
Чисто по човешки Крилан още не можеше да повярва, че грамадната червена държава вече я няма върху земните политически карти на света, в който бе израснал.
Океанът блестеше като тъмен станиол, чернееха или сивееха късчетата суша на Архипелага — оскъдно осветени от отразената светлина на Клех Нзе.
Малък прилив, помисли си Радослав във вътрешността на предпазното си енергийно яйце. Ишчел в момента е в надир…
С трепет чакаше пашкулът му да започне да се нажежава. Ала това не стана. През обвивката на допрените сфери на другарите си Дичо усети, че змейовете използват „заклинания“, черпейки енергия от топлината на триенето с въздуха. Те маневрираха, насочвайки се към набелязаната цел на десанта, огъвайки защитните обвивки…
В следващия момент Радослав престана да мисли, изгуби самата си способност да разсъждава — Алванд без предупреждение „зашемети“ онази част от мозъка му, наричана от биолози и анатоми „неокортекс“ — вместилището на човешкото му съзнание.
Мярката бе уговорена предварително — с цел психомаскировка.
Въпреки това се стовари изненадващо.
Той не изпадна в несвяст, защото по-късно си припомни странните аури на бушуващите край него магични сили. Докато пробиваха атмосферата на чуждата му родна планета, щеше без проблясък от осъзната мисъл да следи угасването им, а сетне и чудната панорама на разпилени посред залезния океан острови. Стремителен вираж обратно към нощта, прекосяване на терминатора, последен сноп цветни лъчи… Впечатленията от това изживяване щяха да бъдат удивително ярки и подробни, свежи и живи, но…
Но щом се опиташе да ги преразкаже, нека само и пред себе си — нямаше да намира думи, защото в това време съзнанието му не произвеждаше формулирани в слова мисли. Радослав кацаше на Кашеп с активен мозък на новородено бебе. Нищо преди и много от това, което го чакаше след, нямаше да е толкова разбираемо и някак осмислено. В тези минути умът му беше отворен, ясен и отразяващ без засенчване и изкривяване всичко, до което се докосваха сетивата му.
Ала нищо повече за този епизод не можеше да му дойде на езика, макар рядко да запазваше толкова отчетлив спомен.
Още дълго време нямаше да е в състояние дори да забележи този парадокс, колкото и да усещаше, че нещо куца и му се губи.
Щяха да му потрябват години за това.
Два потайни болида, а след тях и трети, се шмугнаха през звездния купол над Борея. Те останаха незабелязани за дежурните мислеслухачи и за детекторите на патрулиращи вимана, особено бдителни към небесния квадрант, откъдето извираха обичайните за това време на годината метеори.
Тримата диверсанти не срещнаха съпротива от техногенното заклинателно поле, не ги отклониха от целта им силните стратосферни въздушни течения. Меко като снежинки те допряха и се стопиха в спокойните вълни на Борейския океан…