Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън погледна опръсканите си с кал ботуши и позеленелите си от тревата панталони и вместо неудобство неочаквано изпита пламенна гордост. Може наистина да беше селяндур; но поне беше почтен селяндур.
Принцесата го огледа бързо, оставяйки лицето му за накрая.
— Съжалявам, Саймън. Излъгах те не защото исках, а защото се налагаше. — Тя разпери безпомощно пръсти. — Съжалявам.
— Не… няма защо да съжаляваш. Просто… просто… — Той затърси думите, стиснал ножницата с все сила. — Просто е странно.
Сега той я огледа. Прецени, че красивата рокля — на зелени райета, вероятно заради непоколебимата преданост към баща й — едновременно допълва с нещо и отнема нещо от онази Мария, която познаваше. Призна си, че изглежда великолепно; красивите й категорично изваяни черти сега бяха спокойни като скъпоценен камък, поставен в подчертаваща изяществото му елегантна кутийка. Същевременно нещо беше изчезнало — нещо закачливо, естествено и лекомислено — от онази Мария, която беше споделила пътуването му по реката и ужасната нощ на Стайл. Почти нищо върху спокойното й лице не напомняше за всички тези неща, но все пак нещичко от тях се прокрадваше в късо подстриганите кичурчета, които се подаваха на врата изпод шапката й.
— Да не си боядисала косата си черна? — попита накрая той.
Тя се усмихна свенливо.
— Да. Дълго преди да избягам от Хейхолт бях решила какво да направя. Отрязах си косата — беше много дълга — добави с гордост тя, — след това накарах една жена в Ерчестър да направи от нея перука. Донесе ми я Лелет. Скрих отрязаната си коса под нея — боядисах я черна, — за да наблюдавам хората около баща си, без да ме познаят, и да чуя неща, които инак не бих чула… за да разбера какво става.
Въпреки че се чувстваше неловко, Саймън се възхити от съобразителността й.
— Но защо шпионираше мен? Аз не бях важен.
Принцесата все така сплиташе и разплиташе пръстите си.
— Всъщност не те шпионирах — не и първия път. Подслушвах спора между баща ми и чичо ми в параклиса. При следващите случаи… да, наистина те преследвах. Бях те виждала в замъка, винаги самостоятелен, без никой да ти казва какво да правиш, къде да отидеш, на кого да се усмихнеш и с кого да разговаряш… Завиждах ти.
— Без никой да ми казва какво да правя! — Саймън се ухили. — Значи никога не си виждала Драконката! — Той се усети. — Принцесо, искам да кажа.
Мириамел, която се усмихна за миг, отново се смути. Саймън отново усети гнева, който цяла нощ беше бушувал в него. Защо тя се чувстваше неловко? Нали той я беше смъкнал от дървото? Нали тя отпусна глава на рамото му?
„Да, но май тъкмо там е проблемът“, мина му през ума.
— Трябва да тръгвам. — Той вдигна ножницата, сякаш да й покаже някакъв орнамент в украсата й. — Приятелките ти те чакат.
Миг преди да й обърне гръб, спря и й се поклони. Изразът й стана още по-объркан и печален.
— Принцесо — каза той и се отдалечи.
Не се обърна да погледне дали го наблюдава. Крачеше вдигнал високо глава, с изпънат като струна гръб.
Докато се връщаше към стаята си, го срещна Бинабик, облечен в по-приличния си кат дрехи, състоящ се от елек от еленова кожа и гердан от птичи черепи. Саймън го поздрави хладно; тайно се учуди, че на мястото на разтърсващия го гняв сега се е настанила някаква странна душевна празнота.
Тролът го изчака, докато изстъргваше на прага калта от обущата си, след което го последва в стаята и загледа как се преоблича в другата риза, която Странгиард любезно му беше оставил.
— Сигурно си ядосан, Саймън — подхвана Бинабик. — Много искам да разбереш, че не знаех за принцесата, преди Джосуа да ми каже.
Ризата на свещеника се оказа дълга дори за източената фигура на Саймън и той я напъха в бричовете си.
— Защо не ми каза? — попита той, доволен от лекотата и безразличието, които изпитваше.
Нямаше никаква причина да се тревожи от двуличието на дребосъка; винаги се беше справял сам.
— Заради обещанието. — Бинабик изглеждаше много нещастен. — Бях дал съгласието си, преди да разбера за какво. Но го узнах само един ден, преди и ти да узнаеш — толкова голяма ли е разликата? Тя трябваше да ни каже коя е, така мисля аз.
В думите му имаше основание, но на Саймън не му допадаше да слуша критики за Мириамел, макар той самият да я обвиняваше за по-големи, но и по-неуловими престъпления.
— Сега това няма значение — каза само той.