Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Господа — каза Джосуа. — Принцеса Мириамел — дъщерята на Негово величество краля.
Саймън се взираше зяпнал в късите буйни кичури златиста коса, които се подаваха изпод воала и короната и които вече не бяха скрити под тъмната перука… и докато гледаше до болка познатото му лице, усети как вътрешностите му се преобръщат. Опита се да стане като всички останали, но краката му омекнаха и младежът се свлече на стола си. Как? Защо? Това беше нейната тайна — нейната зловеща, коварна тайна.
— Мария — промърмори Саймън.
Тя седна в подадения й от Гуитин стол и му благодари с изискано грациозно кимване. Когато всички седнаха и учудени заговориха, Саймън се изправи. Олюляваше се.
— Ти — каза той на Бинабик и сграбчи дребния мъж за рамото, — ти… ти знаеше ли?!
Тролът се накани да каже нещо, но после се отказа и само направи гримаса и повдигна рамене. Саймън обходи с поглед морето от глави и видя Мария… Мириамел… Гледаше го с широко отворени, печални очи.
— Проклятие! — изсъска той, после се обърна и бързо излезе от залата. Очите му преливаха от сълзи.
32. Новини от север
— Е, момче — каза Таусър и побутна поредната бутилка през масата, — наистина се оказа прав — голяма грижа са. И винаги ще бъдат.
Саймън изгледа дъртия шут, който внезапно му заприлича на съкровищница на цялото познание.
— Пишат писма на един приятел — обади се той и отпи яка глътка. — Лъжливи писма.
Тръшна чашата на масата и се загледа как виното се люшка, заплашвайки да се разлее.
Таусър се облегна на стената на миниатюрната си стаичка. Беше по ленена долна риза и не се беше бръснал от ден-два.
— Наистина пишат такива писма — съгласи се той и поклати печално обраслата си с бяла четина брадичка. — Понякога лъжат другите дами за теб.
Саймън се намръщи, замислен върху казаното. Сигурно бе направила именно това — разказала е на другите знатни благороднички за глупавия прислужник, който се беше спуснал с нея в лодка по реката. Положително е било голяма веселба из цял Наглимунд.
Отпи пак и киселото вино отново изпълни устата му със зловоние. Остави чашата.
Таусър се опитваше да се надигне.
— Виж, виж — бърбореше старчето, докато ровеше в един дървен сандък. — Проклятие, знам, че е някъде тук.
— Трябваше да се сетя! — упрекна се Саймън. — Тя ми написа бележка. Как може едно слугинче да… да знае да пише по-добре от мен?!
— Ето я проклетата струна от лютня!
Таусър продължаваше да тършува.
— Но, Таусър, тя ми написа бележка — да ме благословял Господ! Нарече ме „приятел“.
— Какво? Е, това е чудесно, момче, чудесно. Тъкмо такова момиче търсиш, не някоя надута горделивка, която ще те гледа отвисоко, като онази другата. А! Ето я!
— Какво?
Саймън беше загубил нишката. Всъщност беше сигурен, че е говорил за едно-единствено момиче — архиизменницата, променливата Мария… Мириамел… но това нямаше кой знае какво значение, нали?
„Все пак заспа на рамото ми“.
Спомни си смътно на пияна глава нечий топъл дъх върху бузата си и го заболя поради липсата му.
— Виж това, момче.
Таусър се бе изправил над него, хванал в ръка нещо бяло. Саймън се вторачи озадачен.
— Какво е това?
— Шал. За студено време. Виждаш ли това?
Старчето посочи с разкривения си пръст някакви знаци, избродирани върху бялото с тъмносиня нишка. Формата на руните напомни на Саймън за нещо, което го накара да потръпне от студ въпреки опиянението от виното.
— Какво представлява?
— Руни от Римърсгард — отвърна старият шут и се усмихна отнесено. — Означават „Круинх“ — истинското ми име. Едно момиче ги избродира, избродира шала. За мен. Когато бях в Елвритшала с моя любим крал Джон.
И неочаквано заплака, олюля се и се тръшна на коравия стол. След секунди от хълцанията му нямаше и следа и сълзите в зачервените му очи грейнаха като локвички след летен дъждец. Саймън не каза нищо.
— Трябваше да се оженя за нея — продължи най-сетне Таусър. — Но тя не искаше да напусне земята си, не искаше да дойде с мен в Хейхолт. Чуждото я плашеше, страхуваше се да изостави семейството си. Умря преди много години, нещастното момиче. — Той подсмръкна. — А нима можех да изоставя скъпия ми Джон?