Престолът от драконова кост

Присъстващите еркинландци започнаха да подсвиркват, неколцина даже се изправиха — всички мъже с рунтави вежди и потрепващи мустаци. Но преди някой от тях да вземе думата, младият Гуитин от Хернистир скочи и се надвеси над масата към барон Девазалес, като кон, опитващ се да дърпа юздите си.

— Господата от Набан искат да чуят нечия дума, така ли? Е, тогава ето моята. Да се бием! Елиас оскверни кръвта и трона на баща ми и изпрати Ръката на краля в Тайг, за да говори заплахи и грубости, като човек, който наказва деца. Няма нужда да претегляме „за“ и „против“ — готови сме да се бием!

Няколко души посрещнаха с одобрение смелите думи на хернистиреца, но като допи и последните капки вино в бокала си и огледа залата със замъгления си поглед, Саймън видя, че повечето са разтревожени и тихо разговарят със седящите до тях. До него Бинабик се беше намръщил и гледаше мрачното лице на принца.

— Чуйте ме! — извика Джосуа. — Набан, представен от пратениците на Леобардис, зададе трудни, но резонни въпроси и аз ще им отговоря. — Той погледна хладно Девазалес. — Нямам никакво желание да ставам крал, бароне. Брат ми знае това, но то не го възпря да ме залови, да убие доста от хората ми и да ме хвърли в тъмницата си. — Принцът отново размаха окованата си ръка. — Заради това, да, аз искам отмъщение, но ако Елиас управляваше добросъвестно и справедливо, щях да пожертвам отмъщението, което търся за доброто на Остен Ард и особено на моя Еркинланд. Що се отнася до примирието… не знам дали въобще е възможно. Елиас стана опасен и непредсказуем. Някои казват, че от време на време има пристъпи на лудост.

— Кой го казва? — попита Девазалес. — Хора, които несъмнено са опитали несъмнено тежката му ръка? Ние говорим за евентуална война, която ще разедини нациите ни така, както ръждата разяжда метала. Ще е срамно, ако тази война избухне на основата на слухове.

Джосуа се наведе напред, повика един паж и му прошепна нещо. Момчето направо излетя от стаята.

Един мускулест брадат мъж, облечен в кожи и окичен със сребърни накити, се изправи.

— Ако баронът не ме помни, аз ще му припомня кой съм — каза той с явно смущение. — Аз съм Етелферт, господарят на Тинсет, и искам да кажа само това: щом моят принц казва, че кралят е загубил разсъдъка си, то неговите думи са ми достатъчни. — Той свъси вежди и седна.

Джосуа стана. Облечената му в сиви дрехи снага беше изопната като струна.

— Благодаря, граф Етелферт, за добрите думи. Но — той огледа присъстващите, които притихнаха, — няма нужда никой да приема със сляпо доверие моите, или тези на поданиците ми, думи. Вместо да говоря, аз ще ви представя човек, който има лични наблюдения върху състоянието на Елиас и вие, сигурен съм в това, ще му повярвате. — Той махна с лявата си ръка към по-близката до него врата на стаята, същата, през която беше излязъл пажът. Момчето беше влязло пак, а в коридора зад него се виждаха две фигури. Едната беше на лейди Воршева. Другата, облечена в небесносиньо, мина покрай Воршева и застана така, че стенният свещник я освети.