Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Изборът със задна дата е много по-лесен — отсече Саймън и се надигна с мъка. Таусър не откъсваше поглед от полюшващия се пламък на свещта. — Искам да кажа, че в момента на вземане на решение никога не знаеш достатъчно. По-късно започваш да разбираш всичко.
Внезапно се почувства повече уморен, отколкото пиян. Благодари за виното, пожела лека нощ на стария шут и излезе на двора под яростния дъжд.
Саймън заизтръсква калта от ботушите си, загледан в пристъпващия по подгизналия, шибан от дъжда склон Хейстън. Пушеците на градчето под него бавно се издигаха към стоманеносивото небе. Докато развиваше плата, с който беше увил меча си, забеляза бледите слънчеви проблясъци, промушили се през струпаните на северозапад облаци, които свидетелстваха или за съществуването на по-светли и приятни пространства някъде там отвъд бурята, или за безучастната към грижите на света игра на светлината. Почувства се самотен. Застанал сред полюшващите се треви, спокойно можеше да бъде камък или пън.
Бинабик беше наминал сутринта и хлопането му по вратата в края на краищата беше успяло да се промъкне в тежкия му от пиянството сън. Беше пренебрегнал тропането и едва чутите думи, докато накрая и двете престанаха, поради което можа да подремне още малко. Все още нямаше особено желание да вижда дребния мъж и беше благодарен на безучастната врата.
Хейстън грубиянски му се присмя, когато го видя да се тътри сиво-зеленикав към бараките на охраната, и след като се зарече много скоро да му покаже какво е истинско напиване, се зае да му изкара потта. Макар да беше убеден, че всичките му жизнени сокове безвъзвратно са се изпарили, след около час Саймън усети, че кръвта отново се размърдва във вените му. Хейстън го обработваше по-безмилостно и от предишния ден с увития в плат меч и ватирания щит, но Саймън му беше благодарен за това развлечение: беше истинско удоволствие да се мята сред монотонния, несекващ ритъм на стоварващия се по щита меч, да нанася удари, да отскача и да контраатакува.
Сега, пронизван като с игли от вятъра през просмуканата си от пот риза, той вдигна нещата си и тръгна по склона към главната врата.
Докато се влачеше през осеяния с локви вътрешен двор, имаше усещането, че всички цветове на Наглимунд са изтекли. Мършавите дървета, сивите пелерини на стражите на Джосуа, тъмните одежди на свещениците — всичко му се струваше издялано от камък; дори забързаните пажове приличаха на статуи, на които временно бяха вдъхнали живот, но които всеки момент отново щяха да застинат в неподвижност.
Докато се забавляваше едва ли не с наслаждение с мрачното си настроение, вниманието му бе привлечено от появилия се внезапно в края на един дълъг двор цветен проблясък, чиято яркост бликна като извивка на тромпет в тиха вечер.
Екстравагантните коприни принадлежаха на три млади жени, изскочили изпод един свод — сякаш се носеха във въздуха, без да докосват земята, захласнати от смях. Едната беше в черно и златно, другата в жълто като ожъната нива; третата беше облечена в дълга, блещукаща в гълъбовосиво и синьо рокля. Достатъчна му беше частица от секундата, за да познае в нея Мириамел.
Преди да осъзнае какво прави, краката му сами го насочиха към отдалечаващата се тройка; миг по-късно затича, но трите изчезнаха под дългата колонада; до слуха му продължаваха да достигат единствено звуците от разговора им — въздействаха му, както въздейства възбуждаща миризма на вързан ловджийски пес. След трийсетина огромни крачки той ги настигна.
— Мириамел! — почти извика Саймън и се закова притеснен на плочника. — Принцесо? — добави сконфузено, когато тя се обърна.
Изненадата, че го вижда, моментално отстъпи място на друго чувство, което за негов ужас твърде много напомняше съжаление.
— Саймън? — попита тя, но той не забеляза в погледа й никакво колебание.
Стояха само на два-три метра един от друг, но се гледаха така, сякаш се намираха от двете страни на пропаст. Известно време останаха като заковани, всеки изчакваше да чуе другият да изрече подходящите думи. Накрая Мириамел каза тихичко нещо на компаньонките си, чиито лица Саймън изобщо не погледна, освен за да забележи неодобрението, беше сигурен той, което се четеше в израза им; двете отстъпиха няколко крачки назад, след което се обърнаха и се отдалечиха.
— Аз… странно ми е да не те наричам Мария… принцесо.