Престолът от драконова кост

Саймън беше чувал за тази история, но се развълнува да я чуе от непосредствен свидетел.

— Както съм тук сега. Бях в лагера на Джон; вземаше ме навсякъде със себе си, скъпият ми крал.

— Исгримнур как стана херцог?

— Аа. — Ръката на Таусър, която стискаше белия шал, заопипва за каната с вино и накрая я намери. — Баща му Избеорн беше първият херцог, разбираш ли. Беше първият покръстен езически благородник от Римърсгард, получил благоволението на Усирис Ейдон. Джон обяви дома му за най-знатния дом в Римърсгард. Затова Исгримнур, синът на Избеорн, е херцог и надали ще срещнеш по-благочестив ейдонит.

— Какво стана със синовете на крал Джорг… как му беше името? Никой от тях ли не пожела да стане ейдонит?

— О! — Таусър махна пренебрежително с ръка. — Мисля, че всички загинаха в битката.

— Хм.

Саймън се облегна: опитваше се да престане да мисли за цялата тази религиозна и езическа бъркотия, за да се съсредоточи върху грандиозната битка.

— Крал Джон носеше ли тогава Блестящ гвоздей? — попита той.

— Да… да, носеше го — отвърна Таусър. — Божествено дърво, беше истински красавец в битка. Блестящ гвоздей искреше толкова ярко и се мяташе така светкавично — истинска светкавица, — че понякога Джон сякаш беше огрян от прекрасна, небесна, сребърна светлина.

Старият шут въздъхна.

— И кое беше момичето? — попита Саймън.

Таусър го изгледа втренчено.

— Какво момиче?

— Дето ти извеза шала.

— О! — Таусър се намръщи и лицето му се покри с бръчки. — Сигмар. — Остана дълго замислен. — Разбираш ли, останахме там почти цяла година. Тежка работа е да управляваш една победена страна, много тежка. Понякога ми се струваше по-тежка дори от проклетата война. Тя чистеше кралската зала, където седях постоянно и аз. Имаше коса с цвят на злато — не, по-светла, почти бяла. Укротявах я, както се укротява диво жребче: ту с любезна дума, ту с храна за семейството й. Ах, беше истинска красавица!

— Тогава искаше ли да се ожениш за нея?

— Мисля, че да. Минаха много години, момче. Исках да я взема със себе си, наистина. Но тя не би го сторила за нищо на света.

Известно време никой не каза нито дума. Ураганните ветрове виеха зад дебелите стени на замъка като забравени от господаря си хрътки. Восъкът се стичаше пращейки по свещта.

— Ако би могъл да се върнеш — обади се накрая Саймън, — ако би могъл отново да си там… — опита се да формулира сложната си представа, — би ли… би ли я оставил да ти се измъкне пак?

В първия момент не последва отговор. Саймън тъкмо се канеше да протегне ръка и да побутне старчето, когато то помръдна и се прокашля.

— Не знам — промълви Таусър. — Изглежда така, сякаш Бог определя какво да се случи, но имаме и право на избор, нали, момче? Без право на избор нищо добро няма. Не знам — не мисля, че ми се иска да се ровя много-много из миналото. Сигурно така е най-добре, независимо дали изборът ти е бил правилен, или не.