Престолът от драконова кост

— Ха! — провикна се херцог Исгримнур от Елвритшала. — Някой да се нуждае от още доказателства? Съвсем скоро ще има всичките ни земи!

Също като хората си, Исгримнур не беше успял дори да смени дрехите си след пътуването. Водата се стичаше по мокрите му дрехи на локвички по каменния под.

— Като си помисля, че някога дундурках това чудовище в скута си!

Той сграбчи апоплектично гърди и погледна за подкрепа към хората си. Всички, с изключение на Айнскалдир с дръпнатите очи, чието лице остана абсолютно безизразно, закимаха мрачно в знак на съчувствие.

— Херцоже! — извика Джосуа и вдигна ръка. — Исгримнур, моля те да седнеш. Не спираш да крещиш, откак нахлу с гръм и трясък, а аз продължавам да не разбирам какво…

— Какво е направил брат ти кралят!? — Исгримнур почервеня, сякаш готов да грабне принца и да го просне на земята. — Открадна земята ми! Дал я на изменници и те пратили сина ми в тъмница! Какво още очаквате да направи, за да се убедите, че е демон?

Скупчилите се владетели и военачалници, наскачали при внезапното нахлуване на кряскащите римърсгардци в залата, заотстъпваха и почнаха да сядат на твърдите дървени столове: мърмореха разгневено, докато плъзгаха със звънко съскане оръжията си в ножниците.

— Трябва ли да помоля твоя представител да говори вместо теб, Исгримнур? — попита Джосуа. — Или си в състояние да ни разкажеш какво се е случило?

Старият херцог метна свиреп поглед към принца, след което вдигна ръка и я прекара по лицето си, сякаш за да избърше потта си. В продължение на няколко ужасни мига Саймън беше сигурен, че Исгримнур ще заплаче: зачервеното му лице се сгърчи от маска на отчаяние и безпомощност и той изгледа всички като хванато в капан животно. Отстъпи крачка назад и се сви в стола си.

— Дал е земята ми на Скали Остроносия — изрече накрая глухо той и в гласа му нямаше и следа от доскорошния гняв. — Нямам нищо, нямам къде да отида освен тук.

И поклати глава.

Етелферт от Тинсет се надигна; на широкото му лице се четеше нескрито съчувствие.

— Кажи ни какво се случи, херцог Исгримнур — заговори той. — Всеки от нас си има една или друга мъка, но ни сплотява и дълголетно другарство. Ще бъдем меч и щит един за друг.

Херцогът вдигна благодарен поглед към него.

— Благодаря, лорд Етелферт. Ти си добър другар и добър северняк. — Той се обърна към останалите. — Прощавайте, Позорно е това, което ще кажа. Нека ви разкажа някои неща, които трябва да знаете.

Исгримнур грабна случайно попадналия пред погледа му бокал и го пресуши. Няколко души от останалите, очаквайки, че историята му ще бъде дълга, поръчаха да напълнят отново чашите им.

— Сигурен съм, че ще узнаете много от онова, което се случи, тъй като Джосуа и много други от присъстващите тук вече го знаят: казах на Елиас, че няма повече да се подчинявам на нареждането му да остана в Хейхолт, докато снежни виелици избиват хората ми и погребват градовете ни и докато малкият ми син управлява римърите вместо мен. Кралят се противопоставяше месеци наред, но накрая каза „да“. Взех хората си и поехме на север.