Престолът от драконова кост

— Ако моите хора не ме бяха спрели… ако не бяха… — Херцог Исгримнур млъкна и заусуква брадата си в неврастенична ярост. — И както сами можете да предположите — продължи той, — бях готов да изтърбуша Сторфот на мига. По-добре да пукна с меч в червата, помислих си, отколкото да се кланям на прасе като Скали. Но, както изтъкна и Айнскалдир, най-добре ще е да си върна замъка и да накарам Скали да захапе желязото.

Исгримнур се ухили мрачно на своя придружител, след което се обърна към събралите се и шляпна празната си ножница.

— Това го обещавам. Ако трябва, ще се довлека по дъртия си тлъст търбух чак до Елвритшала, кълна се в Дрор… в Усирис Ейдон, искам да кажа — извинете, епископе, — че ще стигна дотам и ще натикам меча си цял метър в червата му.

Гуитин, принцът на Хернистир, необичайно мълчалив до този момент, стовари юмрук върху масата. Бузите му пламтяха, но не, помисли си Саймън, само от виното, макар младият благородник да беше изпил доста.

— Добре! — каза принцът. — Но внимавай, Исгримнур, внимавай: не Скали е най-големият ти враг — не, а самият крал!

Над масата премина тихо буботене, този път, изглежда, в знак на одобрение. Фактът, че някому бяха отнели земите, за да ги предоставят на смъртния му враг, засегна дълбоко почти всички.

— Хернистирецът има право! — кресна дебелият Ордмаер и надигна туловището си. — Очевидно Елиас те е държал в Хейхолт толкова дълго, за да даде възможност на Скали да извърши тъмното си дело. Зад всичко стои Елиас.

— Както е успял с помощта на верните си маши Гутулф, Фенгболд и останалите да погази правата на повечето от вас! — Гуитин беше набрал скорост и нямаше намерение да спира. — Елиас е този, който се е заел да ни срази до един, докато не изчезне всяка съпротива срещу господството на беди и нещастия, докато не докара всички ни до мизерия с непосилните си данъци или рицарите му не ни стрият на прах под краката си. Самият Върховен крал е врагът и трябва да действаме!

Гуитин се извърна към Джосуа, пренебрегвайки протокола.

— Тъкмо ти трябва да ни поведеш, принце. Брат ти крои планове срещу всички нас, което ясно доказват действията му срещу теб и Исгримнур! Не е ли той истинският ни и най-опасен враг?!

— Не! Не е той!

Поразяващият крясък изплющя като камшик през огромната зала на Наглимунд. Саймън и всички останали се извърнаха да видят чий е гласът. Не беше на принца, който изглеждаше объркан като другите.

Старецът сякаш беше изникнал от самия въздух; появил се бе внезапно от сенките и пристъпваше към тях. Беше висок и невъобразимо слаб; светлината на факлите хвърляше дълбоки сенки върху изпитото му лице. Наметалото му беше от вълча кожа, а дългата му бяла брада беше натъпкана в колана му. „Някакъв дух от зимна гора“, помисли си Саймън.