Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Знам как се играе — отвърна тя и сви рамене.
Третият опит на капитана да я надвие беше по-впечатляващ. Той заряза традиционната поредица атаки и заложи на сложна серия от фалшиви набези по левия фланг, понесе тежки загуби, но успя да прикрие бавното придвижване на тримата крадци към центъра на дъската.
— Поздравления, капитане — каза тя с лек поклон трийсетина хода по-късно.
— За какво? — изръмжа той, загледан в императора си, който тя току-що беше взела.
— За уникалната игра. — Лирна вдигна глава, усетила лек вятър да гъделичка чувствителната тъкан в горната част на бузата ѝ. „Колко е странно да усещаш вятъра, без той да си играе с косата ти.“ — Струва ми се, че вече можем да вдигнем платна.
Бризът прерасна в силен западен вятър, който мелденейците наричаха Плодородния, защото тежко натоварените търговски кораби често плаваха с него. Сега обаче океанът изглеждаше съвсем празен.
— Нищо не изпразва морето като войната — каза капитанът, присъединил се към нея при носа по време на обичайното ѝ вечерно бдение.
— Мислех, че ако не друго, ще видим поне алпирански кораби — отвърна тя.
— Ако капитаните им не са съвсем изглупели, още дълго ще чакат в някое пристанище. Войната превръща всички моряци в пирати. — Направи няколко крачки към фигурата на носа, талисмана на кораба — озъбена жена с неестествено големи гърди, щръкнали зъби и ноктести ръце, протегнати да сграбчат вълните. — Знаеш ли коя е тази?
— Предполагам, че е Скерва, Крадящата души, в истинския си образ. Изпратена била от Маргентис, оркския бог, да накаже хората за престъпленията им срещу морето. Казват, че се разхожда сред нас, маскирана като миловидна девойка, която издирва най-храбрите сред мъжете и изпива душите им.
Капитанът плъзна ръка по дървеното рамо на Скерва.
— Изобщо забравяш ли някога нещо?
— Доколкото знам — не.
— Изнервяш моряците ми, жено. По-впечатлителните сред тях вече се питат дали не си самата Скерва, попаднала в капан между двата си образа, която чака подходящия момент, за да нанесе своя удар.
— Това не би ли изисквало присъствието на храбри мъже, които да утолят несекващата ми жажда?
Капитанът прикри една усмивка в дебрите на брадата си и се загледа в морето.
— А и твоето приятелче налива масло в огъня.
Вълнението беше силно, но въпреки това Лирна различи перката на акулата вляво от носа.
— Виж, това наистина не мога да го обясня — откровено отвърна тя.
— Моряците повтарят онова, което са чули от другите сухоземни в трюма. За някакъв звероукротител.
„Усмивката на Фермин преди водата да го погълне… Не забравяй обещанието си, кралице моя.“
— Той умря, за да ни спаси — каза тя. — Не знам как, но успя да повика акулата. Може би затова акулата ни следва, като ехо от онзи призив. Но за тези неща не знам нищо.
Капитанът изсумтя.
— Значи все пак не знаеш всичко. Най-после! — Усмивката му бързо угасна, заменена от трезво изражение. — Има по-малко от седмица до Островите.
— Където чакат корабните лордове. Ще спазя обещанието си. И те ще ми повярват, гарантирам го.
— Корабните лордове са едно, Щита — друго.
„Щита на Островите.“ Братовите ѝ шпиони бяха събрали богата информация за него, прочут мечоносец и пират, натоварен с отбраната на Островите.
— Смяташ, че той няма да ми повярва?
— Въпросът не е дали ще ти повярва, а дали изобщо ще прояви интерес. — Махна към палубата и такелажа. — „Морска сабя“ е негов. Наглеждаше го още в корабостроителницата. Грижеше се за него както човек се грижи за бебе. Докоснал е всяка дъска, пирон и въже, има от кръвта му по палубата. Години наред ловува с него по вълните, „Морска сабя“ е пленил повече злато и товари от всеки друг кораб, роден на Островите. Но ето че сега го командвам аз, а той седи и се цупи на една брулена от ветровете скала. Ако неговата ръка беше на руля, отдавна щяхме да сме стигнали дома. Него не би могла да победиш в двайсет хода, повярвай ми.
— Всъщност бяха петнайсет, просто реших да проявя любезност. И защо се цупи този ваш велик капитан?
Белорат отправи отново взор към морето, гласът му натежа от съжаление.
— Защото за великите мъже провалът е труден дори когато въпросният провал е собствената ти неосъществена смърт.
— „По предварителна оценка робският набор се оценява на двайсет и пет хиляди — цитира по памет Лирна. — Това е незадоволително съотношение спрямо населението като цяло, а трябва да се има предвид и бракуването, чийто процент вероятно ще е висок. Истинската стойност на Змийска бърлога се крие в пристанищата ѝ и във всеки кораб, който нашите войски успеят да превземат, като се има предвид, че островитяните, макар и нецивилизовани диваци, притежават добре развити умения в тази област.“