Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Само онези, които нямат дарба — каза Вейлин. — За нас, Надарените, си съвсем видим, без значение дали ни докосваш, или не. За останалите просто изчезваш.
— Правилно сте заключили, милорд. — Лоркан се поклони, както седеше на седлото. — Но истината е, че не изчезвам. По-скоро сетивата им ме подминават без внимание, както не забелязваме жуженето на пчела или сянката на птица по земята. Като дете години наред обикалях улиците на Южна кула и крадях необезпокояван. Те гледат към мен, но не ме виждат, затова мога да им открадна всичко, освен ако не ги докосна, само дето сега май трябва да ги убивам, а не само да им гепя кесийката. — Вдигна за пореден път манерката към устните си и отпи голяма глътка, като едва не се катурна от седлото. Наложи се Норта да се пресегне и да го подпре. — Не казвай на Кара, учителю — каза младежът. — Какво съм направил. Не искам тя да знае.
Походът продължи целия предобед, чак до пладне, когато капитан Орвен се върна с потвърждение на информацията, която бяха получили от Дарена — че от запад се приближава многобройна войска.
— На дванайсет мили от местоположението ни сутринта, милорд — докладва гвардеецът. — Видяхме само прашен облак и неколцина съгледвачи, така че не мога да кажа нищо за числеността им.
Вейлин нареди полковете да образуват фронт по склоновете и през билото на ниско възвишение, с лице на запад; еорилите се разположиха по фланговете, а стрелците на Норта се разтеглиха в хлабава редица на стотина метра пред основната армия. Сеордите бяха приели без спорове ролята си на ариергард и сега клановете им се трупаха около обоза. Вейлин зае позиция в центъра, със Северната гвардия отляво и мъжете на Орвен отдясно, а точно пред него бяха миньорите на кмет Ултин. Дарена беше до него и търпеливо се правеше, че не вижда неодобрителната физиономия на Адал.
Сред редиците почти не се чуваха разговори и това напомни на Вейлин, че затишието преди битка често проявява тенденцията да усмирява езиците. Той седеше на гърба на Пламък и гледаше как прашният облак се издига над хълмовете на запад. Странно, но кръвната песен звучеше кротко и ведро, без нотка на предупреждение. Скоро прашният облак се разсипа на хаотични подразделения от лека пехота, плюс няколко кавалерийски формирования по фланговете. Разтеглиха се в неравна линия на триста крачки разстояние, в центъра на строя им се развя знаме с брадва и колело с шест спици.
— Свалете оръжията! — заповяда Вейлин. — Свободно!
Миньорите се разстъпиха да му отворят място и Вейлин подкара ходом коня си напред, после го пришпори в тръс и вдигна ръка да поздрави мъжа, който яздеше на свой ред към него откъм фронта на нилсаелската войска — човек с изпито лице, обезобразено ляво ухо и късо подстригана коса.
— Дано водите още войска, милорд — каза граф Марвен, — защото, боя се, това съвсем няма да е достатъчно.
Васален лорд Дарвус Езуа вероятно бе най-старото същество, което Вейлин беше виждал. Седеше на престол с висока облегалка, костеливите му ръце стискаха подлакътниците, а хлътналите му очи дълбаеха в очите на Вейлин по начин, който му напомни за погледа на Янус. Вейлин и Дарена стояха пред него в голяма шатра, опъната в центъра на нилсаелския лагер. От двете страни на престола стояха внуците на васалния лорд — близнаци, които явно бяха положили усилия да се разграничат един от друг с помощта на различна броня и пелерини. Извън тези повърхностни различия обаче двамата бяха еднакво високи, с еднакво руси коси и с напълно еднакви лица, дори мигаха едновременно, забеляза Вейлин. Граф Марвен стоеше в ъгъла на шатрата с непроницаемо лице.
— Тази малка разходка едва не ме уби, между другото — каза васален лорд Дарвус. Гласът му дрезгавееше, но въпреки това звучеше силно и ясно. — Мен, както и нещастниците, на които се падна да ми мъкнат носилката.
— Войната винаги е немилостив господар, милорд — отвърна Вейлин.
— Война, казваш? — Старецът се изкиска. — Какво те навежда на мисълта, че съм тръгнал на война?
— Има нашественици в земята ни. За какво иначе сте събрали войската си?
— Добре е да демонстрираш сила, когато преговаряш. Направих същото, когато превих коляно пред Янус, макар коленете да ме боляха още тогава. Ала въпреки това ме накара да го направя, да му коленича, азраелското му копеленце.