Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Езерото Тритинг лежеше пред тях — безкрайна вода с ниски хълмове по бреговете. По хълмовете растяха дървета, но като се изключеха няколко горички от високи борове, те бяха като джуджета и едва се различаваха от храстите. Навлизаха в самотна, обрулена от ветровете страна, място, където много малко създания и никакви хора не биха живели доброволно.

Тиамак вече не познаваше околността и те все по-трудно избираха канали, достатъчно широки, за да карат лодката. Когато и последният се стесни толкова, че стана непроходим, слязоха от лодката и известно време постояха мълчаливо, с вдигнати яки срещу студения вятър.

— Изглежда, дойде време да тръгнем пеша. — Исгримнур гледаше на север. — Това е езерото Тритинг, в края на краищата, така че поне ще имаме вода за пиене, особено след времето през тази година.

— Ами Тиамак? — попита Мириамел. Лекарството, което беше приготвила за врана, наистина помогна, но не се оказа чудодейно: макар вече да можеше да става, той беше много слаб и съвсем бледен.

Исгримнур сви рамене.

— Не знам. Можем да изчакаме няколко дни, докато се пооправи, но никак не ми се ще да прекарвам тук по-дълго, отколкото е необходимо. Може би трябва да направим някаква носилка.

Камарис внезапно се наведе и пъхна дългите си ръце под мишниците на врана, който извика стреснато. С учудваща лекота старецът го вдигна и го сложи на раменете си. Тиамак разбра намерението му по средата на движението и разтвори колене край шията му, настанен като дете на конче.

Херцогът се ухили.

— Ето ти отговора, както изглежда. Не знам колко дълго ще можем да вървим, но ще вървим поне докато не намерим по-добър подслон.

Взеха багажа си от лодката. Тиамак стисна здраво торбата си. Не бе говорил за съдържанието й след инцидента в лодката, Мириамел също не го беше питала какво носи в нея.

С повече съжаление, отколкото бе очаквала, тя мълчаливо се сбогува с лодката и всички закрачиха по брега на езерото Тритинг.