Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Равнината на астероида сега приличаше на тъмна отвесна планина в нищото и диверсантите се спускаха към края ѝ. Всеки метър отдалечаване от оста на въртене на планетоида наливаше тежест в телата им — центробежната сила се мъчеше все по-настойчиво да ги измете от парчето луна, изтръгнато в чудовищен катаклизъм от снагата на Клех и запратено в самотно скитане.
Змейовете слизаха по стръмнината, пронизвайки камънака с ноктите на лапите и крилете си. Радослав също драскаше със своите механични заместители, но разчиташе на въжето — клин, карабинер, спускане-пропадане в нарастващата псевдогравитация, нов клин, застопоряване на карабинера, за да се залепи за повърхността, един от двамата змейове освобождаваше горната кука, въжето падаше, отново клин, закачане на въжето, проверка на здравина и пак — пропадане надолу.
Първите няколко пъти бяха лесни, но Радослав от опит познаваше колко измамно е това впечатление дори при нормални условия, а тук…
Грижливо проверяваше всеки клин, всеки път затягаше възела на троса най-добросъвестно. Умората се трупаше, но и мускулите свикваха с темпото, влизаха в някакъв ритъм… само да не беше това засилващо се натежаване. Нямаше представа колко още остава до ръба на небесната скала, защото не рискуваше да се озърта без крайна необходимост — хич не му трябваше височинното замайване отново да го скове за дълги минути, с ускорен пулс, плитко дишане и стиснати до болка пръсти и очи… На всичко отгоре в подобни моменти той дори не успяваше да си почине — от страх.
Дичо се опитваше да се залъже, че се спуска от обикновена скала, някъде из Врачанския балкан, хубаво де, нощем, но пък не е сам, долу го чака твърда земя, а небето също е стабилно… Тъкмо последното го съсипваше най-много.
Ала донякъде бе доволен от себе си — въпреки страха, успяваше да се овладее и не се бавеше прекомерно. Сигурно ако някой път отново му се наложи такова изпълнение, вече би бил далеч по-хладнокръвен… но пак не би гледал настрани, както обичаше да прави от обикновени земни стръмнини.
Залепи се за скалата, за да отдъхне, подпрян на клиновете. Още горе — в скривалището им в пукнатината — той забрани на драконите да му помагат, освен ако не ги притисне времето. Вярваше, че ще се справи сам. И сега, почти капнал, не искаше да промени решението си. Усмихна се под шлема. Крилатите създания не могат да усетят тръпката от алпинизма. Малкото предимство на родените да пълзят.
Минута, Радо — телепатира Крилан, помолен да замества секундомер.
Дичо подръпна въжето, пробва възела, опита да разклати клиновете. Добре. Натисна карабинера, тросът засъска на пресекулки. Радослав се засмъква надолу. Едва опреше нещо с крак, той спираше, проучваше препятствието и продължаваше.
Ставаше все по-тежък. Вероятно псевдопривличането беше близо до нормалната земна гравитация. Дали при самия ръб не го чака претоварване? Майната му, там ще го мисля…
Ятото пълзеше по парчето мъртъв пейзаж.
Разтег по разтег.
Нокът по нокът.
Нерв по нерв…
Радослав отпусна лакът по лакът приблизително половината от въжето, когато мислегласът на Алванд му нареди да спре.
<Достатъчно. Има още разтег до ръба>
Дичо потисна импулса да погледне.
Имаме ли време?
<Да. Ти пролази до долу по-бързо, отколкото очаквах>
„Хлапакът“ самодоволно хмъкна.
Пет минути, Радо. Не кови повече клинове. Така, както си увиснал, си екстра. Щом кажа, режи въжето и се изстрелваме към Кашеп.
Добре. Ама ми брой десет секунди преди това, окей?
Дадено.
Ваньо? Някой ден трябва да се върнем пак на този скалок. Ами че това е нов спорт! Астероиден алпинизъм в променливо гравитационно поле!
Хм! Вярно. Имаш двайсет секунди слава — първият в историята астероиден алпинист!
Гордостта не попречи на Радослав да признае:
Обаче тук теренът беше лесен…
Така си е.
Дичо въздъхна. Змей! Не схваща, че някои неща трябва да се премълчават… Въпреки това продължи ентусиазирано:
Много от похватите трябва да се преосмислят. Нужни са нови техники. Екипировка. Изкачването ще е по-особено… Ех, Павката да беше тук!… аз съм абсолютен аматьор.
Полюшваше се на въжето, умислен, уморен, доволен. Да, чудесно би било някой път да изкачи подобна небесна планина. Катеренето ще става по-леко с всяка стъпка „нагоре“, а после може да продължи по права линия и, след оста на ротация, „изкачването“ ще се превърне в „спускане“. Страхотно! И след добра психологическа подготовка въртящите се небеса няма да пречат и да предизвикват гадене, но определено ще представляват натоварващ ума фактор, значи ето един допълнителен клас на сложност…