Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мириамел прие целия инцидент просто като резултат от болестта на Тиамак, но през нощта внезапно се събуди в лагера, който си бяха направили на рядко срещан сух пясъчен бряг, и видя Кадрах, който пръв беше оставен на пост, да тършува в торбата на врана.

— Какво правиш? — Въпреки гнева си се стараеше да говори тихо, за да не събуди останалите. Не можеше да се освободи от чувството, че единствена е отговорна за Кадрах и че другите не бива да се замесват, ако това може да се избегне.

— Нищо — измърмори монахът, но виновното му лице го издаваше. Мириамел протегна ръка, бръкна в торбата и вкопчи пръсти в неговите и обвития в листа пергамент.

— Трябваше да се сетя — каза тя вбесена. — Истина ли е това, което каза Тиамак? Опитваш се да откраднеш негови неща сега, когато е твърде болен, за да ги пази, така ли?

Кадрах се сви като ударено куче.

— И ти не си по-добра от останалите въпреки всичките си приказки за приятелство! При пръв удобен случай се нахвърляш върху мен също като Исгримнур!

Думите му жилеха, но Мириамел беше все още ядосана, че го е хванала да върши такова долно нещо, след като му е оказала доверие.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти си глупачка — изръмжа той. — Ако исках да открадна нещо от него, защо ще чакам, докато бъде спасен от гнездото на гхантите? — Той измъкна ръката си от торбата заедно с нейната и пъхна пакета в ръцете й. — На! Просто исках да разбера какво може да е това и защо той стана гойрах… защо толкова се ядоса. Никога преди не съм го виждал — дори не знаех, че е вътре! Тогава ти го пази, принцесо. Далече от мръсни крадци като мен.

— Но ти можеше да го попиташ — каза тя, вече засрамена, след като гневът й се бе охладил, и ядосана, че се чувства така. — А не да се промъкваш, когато всички спят.

— О, да, да го попитам! Видя колко мило ме гледаше, когато само го докоснах! Имаш ли представа какво е това, моя твърдоглава господарке? Имаш ли?

— Нямам. И няма да имам, докато Тиамак не ми каже. — Тя колебливо гледаше цилиндричния предмет. При други обстоятелства, Мириамел знаеше това, щеше да е първата, която би се опитала да разбере какво пази толкова вранът. Сега беше паднала в капана на собствената си властност и при това беше обидила и монаха. — Ще го пазя на сигурно място и изобщо няма да го поглеждам — каза бавно тя. — Когато Тиамак се оправи, ще го накарам да ни го покаже.