V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
— Аз съм двайсетият век… — започна да декламира тя.
Профейн се изтърколи и втренчи поглед в шарката на килима.
— Аз съм рагтайм и танго, шрифт санс-сериф, геометрия в чист вид. Аз съм бич от коса на девица и изкусно сплетена верига от упадъчни страсти. Аз съм всяка самотна гара във всяка европейска столица. Аз съм Улицата, грозните административни сгради, танцовото кафене, навиващата се играчка, саксофонът, перуката на туристката, изкуствените гърди на педераста, пътническият часовник, който никога не показва точното време и всеки път звъни в различна тоналност. Аз съм увехнала палма, бални обувки на негър, пресъхнал фонтан след туристическия сезон. Аз съм всичките придатъци на нощта.
— Общо взето става — отбеляза Профейн.
— Не знам. — Тя направи хартиено самолетче от листа със стихотворението и го запрати сред облачето изпуснат от нея цигарен дим. — Обикновена студентска поезия, фалшива от край до край. Неща, които съм чела по различните предмети. Как ти се струва? Добре ли е?
— Да.
— Ти си постигнал толкова много повече. За мъжете е по-лесно.
— Какво?
— Имаш толкова богат жизнен опит. Ще ми се и аз да имах такъв, да ме напътства.
— Защо?
— Жизненият опит е много важен. Нима не те е научил на нищо?
— Не — веднага отвърна Профейн, без да се замисля. — Може да ти прозвучи грубо, но, откровено казано, животът не ме е научил на нищо.
Известно време мълчаха.
— Хайде да се разходим — предложи Бренда.
Когато излязоха на крайбрежната улица, тя, кой знае защо, неочаквано го хвана за ръката и побягна. Сградите в тази част на Валета все още не бяха възстановени, въпреки че от войната бяха изминали повече от единайсет години. Но улицата бе равна и чиста. Стиснал ръката на Бренда, с която се бе запознал предния ден, Профейн тичаше по улицата. Скоро, неочаквано и в пълна тишина, светлината във Валета угасна, на улицата и в къщите. Профейн и Бренда продължиха да тичат в нощта, внезапно станала мастилено черна, и само инерцията ги носеше към брега и края на Малта и заобикалящото я Средиземно море.
Епилог
1919
I
Зима. Тъмнозеленият тримачтов зибик, чийто нос бе украсен с фигура на Астарта, богинята на плътската любов, навлезе в Голямото Пристанище, лавирайки бавно. Жълти бастиони, мавритански на вид град, дъждовно небе. Какво още на пръв поглед? През сравнително не много дългия си живот старият Стенсъл бе виждал стотици градове, но докато беше млад не бе забелязвал нищо Романтично в тях. Ала сега, като че опитвайки да навакса пропуснатото, той изглежда бе обхванат от романтична тъга в съзвучие с дъждовното небе.
Загърнат в карирана мушама и леко настръхнал като птица, той стоеше на кърмата под дъжда и, прикривайки от вятъра горящата кибритена клечка, опитваше да запали лулата си. Известно време се виждаше надвисналия от стръмния бряг форт Свети Анджело, чиито мръсножълтеникави стени бяха обгърнати от неземна тишина. Отстрани бавно изникна британският кораб „Егмонт“. Няколко моряци, които отдалеч наподобяваха треперещи от пристанищния вятър синьо-бели кукли, търкаха с пемза палубата, за да се сгреят в студеното утро. Докато зибикът сякаш описваше почти затворен кръг, лицето на Стенсъл се издължаваше все повече и бузите му хлътваха още по-дълбоко: мечтата на Великия Магистър Ла Валет изчезна и бе заменена от форт Свети Елмо на фона на Средиземно море, които на свой ред бързо отстъпиха място на Рикасоли, Виториоза и кораборемонтните докове. Капитанът Мехмет изруга за нещо кормчията. Неудържимо приведената Астарта бе устремила жаден взор към града, сякаш той бе спящ мъж, а тя — бездушната фигура на бушприта — бе сукуба, намислила да го съблазни. Мехмет приближи до Стенсъл.
— В странен дом живее Мара — отбеляза Стенсъл. Вятърът подмяташе един сивеещ кичур на челото му и проникваше почти до скалпа. Думите на Стенсъл бяха отправени към града, а не към Мехмет, но капитанът го разбра правилно.
— Всеки път, когато идвам на Малта, изпитвам еднакво чувство — започна Мехмет на левантинско наречие. — Сякаш това море е завладяно от някакъв възвишен покой, чието средоточие е островът. Все едно се завръщам на място, накъдето винаги ме е теглило сърцето. — Той запали цигара от лулата на Стенсъл. — Но това е измамно усещане. Валета е изменчив град. Пазете се от него.
На кея чакаше едър юноша, за да поеме въжето. Двамата с Мехмет размениха „салам алейкум“. От север зад Марсамушето бе надвиснал огромен тъмносив облак като гигантска стена, готова всеки момент да рухне върху града и да го премаже. Мехмет обикаляше съда и подканяше с ритници моряците. Един след друг те слизаха в трюма и започнаха да изнасят товара на палубата: няколко живи кози, чували със захар, сушен естрагон от Сицилия, бурета с осолени гръцки сардини.