Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Заводът беше национализиран като собственост на дезертьор. Първият носител на титлата „народен управител“, назначен да управлява завода, беше човек от фракцията на Орън Бойл, дундест хрантутник на металургията, който искаше единствено да следва служителите си и същевременно да изпълнява механично движенията на началник. Но в края на месеца, след твърде много сблъсъци с работниците, твърде много случаи, в които единственият му отговор беше, че не е могъл да направи нещо, след твърде много неиздадени заповеди, твърде много телефонен натиск от приятелчетата му, той беше помолил да го преместят на друга позиция. Фракцията на Орън Бойл се разпадаше, откакто господин Бойл беше преместен в почивна станция, където лекарят му му беше забранил всякакъв контакт с бизнеса и му бе наредил да плете кошници като трудова терапия. Вторият „народен управител“, изпратен в „Риърдън Стийл“, беше от фракцията на Къфи Мийгс. Той носеше кожени гамаши и използваше лосиони за коса с парфюм, беше дошъл на работа с пистолет на кръста, викаше наляво и надясно, че дисциплината е основната му цел и че, Господ му е свидетел, ще я постигне, иначе лошо. Единственото видимо приложение на дисциплината беше заповедта му, която забраняваше всякакви въпроси.
След седмици трескава дейност на застрахователните компании, на бригадирите, линейките и екипите за първа помощ, които се отзоваваха на серия от необясними инциденти, „народният управител“ изчезна една сутрин, след като беше продал и изпратил на различни гангстери в Европа и Латинска Америка повечето кранове, автоматичните конвейери, запасите от топлоотразяващи тухли, резервния електрически генератор, та дори и килима от помещението, което някога беше кабинетът на Риърдън.
Никой не беше в състояние да се справи със събитията от бушуващия хаос през следващите няколко дни — събитията останаха неназовани, страните бяха оставени без право на отговор, но всички знаеха, че кървавите сблъсъци между старите и новите работници не стигаха до такива изстъпления само заради тривиалните причини, които ги бяха предизвикали. Нито пазачите, нито полицаите, нито щатските шерифи бяха в състояние да съхранят реда дори и за ден, нито пък която и да е от фракциите можеше да излъчи кандидат, готов да поеме поста на „народен управител“.
На 22 януари дейността на „Риърдън Стийл“ беше временно спряна. Стълбът от червен дим през онази нощ беше причинен от шейсетгодишен работник, който беше запалил една от сградите и бе заловен на местопрестъплението, загледан в пламъците с празна усмивка.
— Отмъстих за Ханк Риърдън! — извикал предизвикателно той, а сълзите течали по потъмнялото му от пещите лице.
Не им позволявай да те нараняват така, мислеше си Дагни, свлечена на бюрото си, над страница от вестник, където кратко съобщение известяваше „временния“ край на „Риърдън Стийл“, не им позволявай да те нараняват толкова много… Тя продължаваше да вижда лицето на Ханк Риърдън, до прозореца в офиса му, как гледа един кран на фона на небето с товар от синьо-зелен метал… Не им позволявай да нараняват него така — това беше молбата в ума й, без да я насочва към някого, — не позволявай да чуе за това, да разбира… После видя друго лице, лице с нетрепващи зелени очи, което й казва с глас, неумолим заради уважението си към фактите: „Ще трябва да чуеш за това. За всяка катастрофа. За всеки спрян влак. Никой не остава в долината, като фалшифицира реалността по какъвто и да е начин“.
Остана неподвижна, без да вижда и чува, само с огромното присъствие, което беше нейната болка, докато чу познатия вик, превърнал се в лекарство, замъгляващо всички сетива, освен способността за действие: „Госпожице Тагарт, не знаем какво да правим!“ — и тя се изстреля на крака, за да му отговори.
„Народна република Гватемала — пишеха вестниците на 26 януари — отклони искането на Съединените щати за заем от хиляда тона стомана“.
През нощта на 3 февруари млад пилот летеше по обичайния си маршрут — седмичен полет от Далас до Ню Йорк. Когато стигна до празния мрак оттатък Филаделфия, на мястото, където пламъците на „Риърдън Стийл“ години наред бяха любимият му ориентир, поздрав в нощната самота, фар от живата земя, той видя покрито със сняг пространство, мъртвешки бяло и фосфоресциращо на звездната светлина, парче земя с върхове и кратери, което изглеждаше като лунна повърхност. Напусна на следващата сутрин.
Във вледенените нощи, над умиращите градове, чукайки напразно по глухи прозорци, по слепи стени, издигайки се над покривите на тъмни сгради и по скелетите на развалините, молбата продължаваше да ечи в празното пространство, към неуловимото движение на звездите, към студения огън на техния блясък: „Чуваш ли ни, Джон Голт? Чуваш ли ни?“