Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
„Не се отчайвайте! Не се предавайте! Джон Голт ще реши проблемите ни!“ — викаха гласовете по радиото в официалните съобщения, които отекваха в тишината на падащия сняг или в неотоплените домове.
— Не им казвайте, че не сме го намерили! — викаше господин Томпсън към асистентите си. — Но, за Бога, кажете им да го намерят!
На цели банди от момчетата на Чик Морисън им бяха възложили задачата да разпространяват слухове: половината от тях раздухваха историята, че Джон Голт е във Вашингтон и разговаря с ръководителите на правителството, докато другите разправяха, че правителството ще даде петстотин хиляди долара за информация, която би помогнала да бъде открит Джон Голт.
— Не, няма и следа — каза Уесли Мауч на господин Томпсън в обобщение на докладите от специалните агенти, разпратени да проверят всеки, на име Джон Голт, из цялата страна. — Мърлява групичка са. Има един Джон Голт, който е професор по орнитология, осемдесетгодишен, има един пенсиониран зарзаватчия с жена и девет деца, има един общ работник в железниците, който работи едно и също от дванайсет години, има и още подобен боклук.
„Не се отчайвайте! Ще намерим Джон Голт!“ — гласяха официалните съобщения денем, но нощем, на всеки час, по тайна, официална заповед, късовълнови предаватели излъчваха призив в празното пространство: „Обади се, Джон Голт! Обади се, Джон Голт! Слушаш ли, Джон Голт? Искаме да преговаряме. Искаме да говорим с теб. Кажи ни къде си и къде можем да те намерим. Чуваш ли ни, Джон Голт?“ Нямаше отговор.
Снопчетата обезценени хартиени пари ставаха все по-големи в джобовете на народа, но имаше все по-малко неща, които да се купят с тези пари. През септември бушел жито струваше единайсет долара; през ноември — трийсет; през декември — сто, а вече наближаваше цена от двеста долара, докато печатницата на правителствения монетен двор се надпреварваше с гладната смърт — и губеше надпреварата.
Когато работниците от някоя фабрика пребиеха бригадира си и разбиеха машините в пристъп на отчаяние, срещу тях не можеха да се вземат никакви мерки. Арестите бяха безполезни, затворите бяха пълни, полицаите намигаха на затворниците и ги оставяха да избягат, още по пътя към затвора — хората просто извършваха движенията, подходящи за съответния моменти, без мисъл за следващия момент. Никакви действия не можеха да се предприемат, когато тълпи гладни хора нападаха складове в покрайнините на градовете. Нищо не можеше да се направи, когато наказателните роти се присъединяваха към хората, които бяха изпратени да накажат.
„Слушаш ли, Джон Голт? Искаме да преговаряме. Може да се съгласим с условията ти… Слушаш ли?“
Шепнешком се разправяха слухове за покрити каруци, които пътуват нощем покрай изоставените коловози, и за тайни селища, въоръжени, за да устояват на нападенията на ония, които наричаха „индианците“ — всякакви грабещи диваци, били те бездомни тълпи или правителствени агенти. От време на време се виждаха светлини на далечния хоризонт на прерията, по хълмовете, по планинските склонове, където нямаше сгради. Но нито един войник не можеше да бъде убеден да издири източниците на тези светлини.
По вратите на изоставените къщи, по порталите на рушащите се фабрики, по стените на правителствените сгради се появяваха от време на време, нарисувани с тебешир, с боя, с кръв, извити доларови знаци.
„Можеш ли да ни чуеш, Джон Голт? Прати ни съобщение. Назови условията си. Ще се съгласим на всякакви условия. Чуваш ли ни?“ Нямаше отговор.
Стълбът червен дим, който избухна в небето в нощта на 22 януари и остана необичайно неподвижен за миг, като тържествен мемориален обелиск, а после се залюля в небето, като прожектор, който изпраща неразбираемо съобщение, и изчезна също така изведнъж, както се беше появил, беляза края на „Риърдън Стийл“, но обитателите на района не го знаеха. Научиха го през следващите нощи, когато те — същите, които бяха проклинали завода заради дима, изпаренията, саждите и шума — погледнаха навън и вместо пулсиращата от живот светлина на познатия им хоризонт, видяха единствено черна празнота.