Престолът от драконова кост

Влязоха още мъже. Едни от тях разговаряха оживено, а други само надменно оглеждаха седналите. Появи се един много, много стар мъж, облечен в пищни свещенически одежди — подпираше се на ръката на някакъв як млад свещеник. Старецът започна да поставя на централната маса най-различни блестящи предмети. Изразът му красноречиво говореше за злия му нрав. По-младият мъж му помогна да седне на един стол, наведе се и прошепна нещо на ухото му. Старият човек му отговори очевидно не особено вежливо и свещеникът погледна тъжно към високия таван, след което излезе.

— Това лекторът ли е? — попита тихичко Саймън.

Бинабик поклати глава.

— Не ми се вярва върховният глава на ейдонитската църква да дойде тук — в убежището на един принц, лишен от правомощия. По-вероятно е да е Ейнодис, епископът на Наглимунд.

В този момент влезе последната група мъже и Бинабик изведнъж замълча. Тези от тях, които имаха тънки плитки, спускащи се по гърбовете, бяха облечени в характерните за Хернистир бели, препасани с колани туники. Мъжът, който явно беше водачът им, беше млад, мускулест и имаше дълги мустаци. Говореше с някакъв южняк, облечен изключително елегантно, който по всяка вероятност беше само няколко години по-възрастен от събеседника си. Този мъж, със старателно накъдрената си коса и робата си в нежни нюанси на виолетово и синьо, изглеждаше толкова елегантен, че Саймън беше сигурен, че даже и Сангфугол би се впечатлил. Някои от старите войници край масата открито се подсмиваха на контешкото му облекло.

— А тези? — попита Саймън. — Тези с белите дрехи и златните огърлици хернистирци ли са?

— Да. Това са принц Гуитин и свитата му. Предполагам, че другият е барон Девазалес от Набан. Слави се с остър ум, въпреки малко лековатата си страст към дрехите. Чувал съм също, че е смел воин.

— Бинабик, откъде знаеш всичко това? — попита Саймън и насочи вниманието си от новодошлите към приятеля си. — Да не би да подслушваш през ключалките?

Тролът надменно се изпъчи.

— Както знаеш, не съм живял само в планината. Освен това, докато ти топлиш леглото си, аз се срещнах със Странгиард и с други източници на информация.

— Какво!? — Гласът на Саймън излезе по-висок от това, което очакваше, и той осъзна, че е пийнал повечко. Седналият до него мъж го изгледа с любопитство и младежът се наведе към трола, за да продължи по-тихо.

— Бях… — подхвана той, но точно тогава всички столове в залата започнаха да скърцат, защото седящите на тях ставаха. Саймън вдигна очи и видя в отсрещния край на салона слабия, облечен в обичайното за него сиво принц Джосуа — тъкмо влизаше. Лицето му беше спокойно, но той не се усмихваше. Единственото, което показваше, че е принц, беше една сребърна лента на челото му.