![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Знаеш, че не мога да го пусна — рече шерифът. — Застреля мой помощник.
Изражението на Долархайд поомекна, но очите му продължиха да излъчват заплаха.
— Може да се разберем, Джон — започна той с нехайна арогантност, която показа на Джейк, че е свикнал да се разпорежда с града и че смята, че всичко, дори и шерифът, му принадлежи. След това зад думите му се прокрадва желание за кръв, а очите му се изпълниха с чиста омраза, когато отново погледна Джейк. — Но искам и този другия… — За миг наистина заприлича на дявол и после продължи: — Къде ми е проклетото злато?
О, мамка му, помисли си Джейк. Още един ли… Посрещна омразата на Долархайд в пълно недоумение.
— Кой, да те вземат дяволите, си ти? — попита Джейк.
Долархайд се разбесня:
— Кой, да ме вземат дяволите съм аз? Удроу Долархайд… Моето злато открадна от онзи дилижанс преди месец. Пет години упорит труд! Пет хиляди златни орела! — Гласът му престърга: — Искам си ги!
Джейк бързо прецени бройката на хората на шерифа и тези на Долархайд. Последният беше повлякъл със себе си поне два пъти повече.
Джейк срещна погледа на Долархайд, а умът му работеше на високи обороти.
— Защо не ме измъкнеш? Ще поговорим — усмихна му се предизвикателно.
Реши, че човек, който го гледа така, вероятно би го измъчвал до смърт, точно както бе казал Пърси, за да се докопа до информация, която той не може да си спомни.
Или поне може да опита…
— Добре, достатъчно! — Гласът на Тагарт разсече невидимата нишка на напрежение между тях. После се обърна към Долархайд: — Разберете се със съдия Бристол. Сам ще придружа Пърси, за да получи добро отношение.
— Не говоря за него! — изръмжа Долархайд. — Лонерган не ми трябва увиснал на въжето. Или ще ми го дадеш веднага, или ще си го взема сам!
— А аз? — измънка Пърси.
— Казах да мълчиш! — Долархайд направи жест с пистолета, ненадейно озовал се в ръката му.
Шерифът отвърна като посегна към собствения си кобур. Наместниците последваха примера му и насочиха пушките си към Долархайд.
— Събери хората си и си върви, Удроу — рече Тагарт. — Ти не си престъпник.
— Не, не съм! — отговори Долархайд с възмутен вид, макар нищо досега да не бе показало, че този мъж притежава дори капчица разум. — Но съм човек, който пази своето!
Внезапно металната гривна на китката на Джейк се озари от петно синя светлина… синя светлина… и започна да писука високо. Какво пък става сега? Джейк сграбчи със свободната си ръка решетката и се опита да надзърне на улицата.
Долархайд се взря в блещукащата гривна. Изглеждаше също толкова изненадан, колкото и Джейк. Хората му обаче започнаха да си шушукат, да обръщат конете и да блуждаят с погледи наоколо. Долархайд стори същото и се обърна към другия край на улицата, а по лицето му личеше, че в момента вижда нещо още по-странно.
Джейк притисна лице в решетките, опитвайки се да види какво става навън.
Едва различаваше това, което виждаха останалите. Оттатък един хълм нещо светеше като горски пожар… само че нямаше хълм, а светликът наближаваше града с всеки удар на сърцето… Сега изглеждаше като железен прът, излетял от някоя ковачница, още грейнал в червено и златисто.
— Какво по дяволите…? — измърмори под нос Долархайд. Пришпори коня си встрани от фургона и застана начело на бандата си.
Джейк погледна пак нежеланото си украшение: сега светлината проблясваше в по-бърз ритъм. Дланите му започнаха да се потят, той усети как вятърът се надига и запраща във въздуха прах от улицата, а факлите, които държаха мъжете, запримигваха. От другата страна на улицата видя Ела и кучето, втренчени в небето като всички останали. Ела не изглеждаше уплашена — сякаш чудесно знаеше какво вижда и то никак не й харесваше. Кучето залая. Ездачите на улицата се мъчеха да овладеят конете, а животните се въртяха паникьосани и се бутаха едно друго.
Сияйната ивица светлина почти достигна града и внезапно изчезна. Джейк спря да диша и зяпна, подобно на останалите. Пърси плещеше някакви глупости в страха и неразбирането си и дърпаше веригата на белезниците, неспособен да види нищо. Вече нищо друго, освен странното явление, не интересуваше Джейк.