Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Защо ще нося със себе си снимка на жената, която съм убил?
Тагарт само го изгледа с изражение, което говореше, че каквото и да стори Джейк Лонерган, бичът на териториите, дори да му пощади живота — е отвъд неговите разбирания.
— В Санта Фе ще решат това.
Тагарт отвори вратата на килията и направи знак на Джейк.
— Сега ще те вкарам във фургона — каза той. — Ще се отнасям с теб с уважение, но не си прави илюзии, ако се опиташ да избягаш, ще те гръмна без предупреждение.
Джейк си сложи шапката и излезе от килията. Тагарт го съпроводи до вратата, насочил пистолета си към него. Излязоха в пълната със сенки и слабо осветена от лампи нощ.
Пред шерифството чакаше фургон — специално пригоден да превозва затворници с решетки от дебело дъбово дърво на прозорците. Шерифските наместници бяха направили шпалир между шерифството и фургона.
Дулата на пушките им го гледаха.
Зад наместниците се бе събрала тълпа зяпачи, които от време на време си шушукаха. Исусе, нямат ли си друга работа? Явно си нямаха. Ако сега се опита да избяга, някой от тълпата със сигурност ще пострада. А може би и той самият. Но определено не му се щеше заради него да бъдат ранени още хора, само и само да се измъкне от града.
Още преди да стигне до вратата, до ушите му долетя плямпането на освестилия се Пърси Долархайд. Примирен, Джейк се качи във фургона. Пърси вече беше вътре. Опитваше да си провре главата между решетките и викаше на Тагарт, че било нещастен случай и нямали право да го пращат при федералния шериф…
Джейк блъсна малкото лайно обратно на седалката, за да мине покрай него. Пърси смени за малко темата, за да го удостои с няколко отбрани епитета.
Джейк видя синините, нашарили лицето на Пърси, точно на местата, където главата му срещна решетките. Джейк едва се сдържа да не се усмихне доволно. Няколкото синини вероятно щяха да са единственото, с което Пърси щеше да се размине, ако са верни дори половината заплахи, в които включваше името на стареца си. От друга страна, лицето на Пърси може и да е последното забавно нещо, което Джейк някога ще види…
Той седна на пейката срещу Пърси и погледна навън. Не очакваше да види дружеско лице (или дори познато такова) сред изсипалата се на улицата тълпа. Не знаеше дори защо част от него търси нещо подобно. Между две дъбови пръчки на решетката на прозорчето, зърна проповедник Мийчъм. Когато погледите им се срещнаха, очите на свещеника се изпълниха със съчувствие и съжаление. Той бе единственият сред тълпата, който го погледна по този начин и затова Джейк му бе благодарен.
Стори му се, че край Мийчъм видя и Ела. Във всеки случай позна кучето, което го бе следвало цял ден и сега като че ли се сбогуваше с него. Шерифът го изтръгна от съзерцанието:
— Подай си ръцете!
Джейк протегна ръце. Тагарт отключи белезницата от лявата му ръка и я сложи на ръката на Пърси.
Копеле недно, помисли Джейк.
Под мустака на Тагарт се показа усмивка.
— Най-добрият начин да накараш някого да стои мирен, е да го приковеш за врага му.
Тагарт се ухили и на Пърси:
— Приятно пътуване, гълъбчета!
Докато затваряше вратата, шерифът вече се усмихваше открито. Облекчението по лицето му го подмлади с десетина година. Джейк чу как Тагарт завъртя ключа в тежката ключалка.
— Ти да не искаш да се утрепя, бе? — измънка през прозореца Пърси.
Джейк чу гласа на Тагарт пред фургона. Шерифът явно бе раздразнен, но този път нито на него, нито на Пърси.
— Какви ги вършиш? — попита някого Тагарт. — Хайде, прибирай се у дома!
Отвърна глас на момче, внукът на Тагарт. Джейк го видя да виси на ръката на дядо си.
— Моля те, дядо, не тръгвай!
Тагарт се отскубна от момчето, внимателно, ала твърдо.
— Трябва, Емет. Това ми е работата.
— Тук не ми харесва — повиши треперлив глас Емет.
Лицето на Тагарт изразяваше тъга, напрежение, разкаяние и обич. Тагарт повтори, вероятно за стотен път, ако се съди по начина, по който говори:
— Татко ти урежда нещата. Когато е готов, ще изпрати някого да те вземе.
— Една година вече… — рече Емет с пресеклив глас.
Сянка премина през лицето на Тагарт и Джейк долови, че шерифът все по-трудно лъже внука си. Тагарт се насили да се усмихне и постави ръка на рамото на момчето.