Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Автор: Джонс Даринда
Серия: Чарли Дейвидсън #4
Язык: болгарский
Год: @Фен превод
Жанр: Фэнтези

Электронная книга - «Четвъртият гроб под краката ми [bg]». Краткое содержание книги:

Добре дошли в света на най-необикновения жътвар — Чарли Дейвидсън, която, колкото и да се опитва, няма как да избегне съдбата си. Понякога да си жътвар си е наистина, ами, мрачно. След като последният й случай не се развива по план, Чарли си взима няколко месеца отпуска, за да потъне в самосъжаление. Но тогава на прага й се появява жена, убедена, че някой се опитва да я убие, и Чарли трябва да се насили да се върне към живота… или поне да се облече. Обаче всеки, който познава жената, твърди, че тя е луда, и става ясно, че нещо не е както трябва. Само че колкото повече се опитват да опровергаят историята й, толкова повече Чарли започва да й вярва. Междувременно Рейес Фароу, сексапилният, страстен син на Сатаната, е вън от затвора и от живота на Чарли, благодарение на желанието й и няколко навременни смъртни заплахи. Но отсъствието му е довело до сериозна спънка в сексуалния й живот. Макар че има други неща, за които да мисли — като например че в град Албакърки вилнее подпалвач — на Чарли й е трудно да стои настрана. Особено когато изглежда, че Рейес може да е замесен. Точно когато животът започва да се връща към нормалното, Чарли е завлечена обратно в свят на престъпления, наказания и дяволът в сини дънки в тази забавна четвърта част на най-продаваната поредица на Ню Йорк Таймс.

Перейти на страницу:

Прочистих гърлото си и казах:

— Споменахте драма. Можете ли да ми дадете пример?

— О, боже, изберете си. В един момент някой оставя мъртви зайци върху леглото й, а в следващия — фойерверк я кара да повърне върху тортата за рождения ден на братовчед й. Фойерверк. После почнаха кошмарите. Събуждахме се от писъците й посред нощ или я намирахме да стои до леглото ни в три сутринта.

— Ходела е на сън?

— Не, беше съвсем будна. Казваше, че има нещо в стаята й. Първите няколко пъти Джейсън скачаше от леглото и отиваше да провери, но терапевтът каза, че тя точно това иска. Затова спряхме. Започнахме да я игнорираме и да я пращаме обратно в леглото.

— А тя правеше ли го?

— Разбира се, че не. Следващата сутрин я намирахме заспала под стълбището или зад дивана. А заради издирването й винаги закъснявахме за това или онова. Лудориите й бяха абсолютно изтощителни.

— Мога само да си представям.

— Така че нацяло спряхме да я търсим. Ако искаше да спи в килера за метли, така да бъде. Оставихме я и се върнахме към обичайната си рутина. Но докторът настоя, че няма нищо нередно с нея. Каза, че колкото повече внимание отделяме на Харпър, толкова повече ще преиграва. Затова спряхме да й обръщаме внимание.

Тъпа болка рикошира в гърдите ми. Да знам какво бе преживяла Харпър, без никой да я подкрепи. Никой да не й вярва.

— Значи не направихте нищо?

— Според инструкциите на лекаря й — каза госпожа Лоуел с подсмъркване. — Но изблиците й ескалираха. Минавахме през кошмарите и паник атаките нощ след нощ, но не правехме друго, освен да я пращаме обратно в леглото. Затова тя спря да се храни, за да ни го върне.

— За да ви го върне? — попитах, гърлото ми се сви.

— Да. А после спря да се къпе, спря да си реше косата. Имате ли представа колко е унизително това? Да имаш дете, което повече прилича на уличен плъх, отколкото на прилична млада дама?

— Трябва да е било ужасно — казах аз, тонът ми бе равен и непривлекателен.

Сарказмът ми не бе останал незабелязан от противната жена и моментално съжалих. Тя се затвори. Всяка информация, която можеше да получа, сега бе загубена заради своеволната ми уста.

— Мисля, че времето ви изтече, госпожице Дейвидсън.

Скастрих се вътрешно и попитах:

— Братът на Харпър наоколо ли е? Мога ли да говоря с него?

— Доведен брат — поправи ме тя, изглежда усещайки възмущението ми. — И той си има свое жилище. — Това заявление предизвика интересен прилив на възмущение у нея. Усетих не малка доза неудоволствие у госпожа Лоуел от това, че синът й се беше изнесъл. Но той трябва да беше някъде в тридесетте, за бога. Какво очакваше тя?

Тя накара икономката да ме изпрати, преди да успея да попитам нещо друго. Като например кой коси моравата й, защото, мамка му, нямах представа, че храстите може да се подкастрят във формата на Кокопели7.

— Отдавна ли работите тук? — попитах младата жена, докато ме придружаваше до вратата, знаейки, че не бе възможно. Изглеждаше около двадесетгодишна.

Тя погледна нервно през рамо, после поклати глава.

— Може ли да попитам откога познавате семейство Лоуел?

След като отвори вратата, тя отново огледа района, преди да каже:

— Не. Започнах едва преди около две седмици. Старата им икономка се пенсионира.

— Наистина?

Изглежда искаше да се махна от къщата. Лошо. А не исках да я забърквам в проблеми. Знаех как действат тези хора, а служителите им не трябваше да проговарят за нищо, което се случваше в къщата, или моментално щяха да си изгубят работата, но ставаше въпрос за добруването на един от техните.

— Колко дълго е работила тук предишната икономка?

— Почти тридесет години — каза тя, изглеждайки смаяна от идеята, колкото бях и аз. Не проумявах как някой би могъл да издържи тридесет години под властта на тази жена. Но ако някой знаеше какво се бе случило в къща като тази, то това бе наетият персонал.

вернуться

Кокопели — индианско божество на плодородието, изобразявано като прегърбен човек, свирещ на флейта. — Б.пр.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?