Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Това беше интересно. Харпър не беше споменала тази част.

— Значи е започнало, когато е била малка?

— На пет.

— Виждам. — Извадих бележника си и се престорих, че си водя записки. Отчасти за да изглежда официално, но предимно за да си дам време да я разчета. От това, което можех да кажа, тя не лъжеше. Не вярваше, че обвиненията на Харпър са истински. Не вярваше, че животът на Харпър бе в опасност.

Но пък и моята мащеха не вярваше на нито една моя дума, докато растях. Незаинтересоваността на госпожа Лоуел не значеше нищо в общата схема, освен това, че беше жалка и злобна.

— Според терапевтите й — продължи тя, а тонът й бе изключително остър, — седем терапевти, за да сме точни, не е необичайно дъщерята да се чувства пренебрегната и да копнее за внимание, когато баща й се ожени отново. Биологичната й майка е починала, когато е била бебе. Джейсън бе всичко, което тя имаше.

— Съпругът ви у дома ли е? Може ли да разговарям с него?

Тя се подразни от настъпателността ми.

— Не, не можете. Господин Лоуел е много болен. Не може да се занимава с бълнуванията за прокоба на Харпър, още по-малко пък тези на нает частен детектив.

Изражението на госпожа Лоуел подсказваше, че ме мисли за нищо повече от шарлатанка, която цели да вземе парите на Харпър — т.е. нейните. Тъй като бях свикнала хората да ме мислят за шарлатанка, намекът не ме подразни. Но този за Харпър, да. Тя очевидно не таеше никаква привързаност към доведената си дъщеря. Виждаше я като неудобство. Тежест. Много подобно на това, което собствената ми мащеха мислеше за мен.

— И — продължи госпожа Лоуел, сполетяна от някаква мисъл — тя изчезна за три години. Три! От лицето на Земята, доколкото знаем. Каза ли ви това?

Колкото и да ми се искаше да кажа: „И аз бих го направила с мащеха като теб“, казах само:

— Не, госпожо, не е.

— Ето. Напълно нестабилна е. Когато най-накрая ни удостои с присъствието си, каза, че е бягала, за да спаси живота си. От всички абсурдни… — Госпожа Лоуел се размърда раздразнено. — А сега наема частен детектив? Минала е всякакви граници.

Написах думата „психарка“ в бележника си, после я задрасках, преди да я е видяла. Оставях собствените ми пристрастия да ме водят по случая, а това нямаше да ме доведе до никъде. Правейки наум крачка назад, поех си дълбоко въздух и се опитах да видя нещата от перспективата на госпожа Лоуел, колкото и да беше трудно. Не се идентифицирах често с богати кучки, но и те бяха хора. Нали?

Значи госпожа Лоуел се беше омъжила за богаташ, само за да открие, че дъщерята на този мъж я мрази страстно и толкова много презира връзката на новата й майка с баща й, че измисля щури истории как някой се опитва да я убие. За да си върне на новата си майка? На баща си за това, че я е изоставил?

Не. Нямаше да се вържа. Госпожа Лоуел беше студенокръвна кучка. Най-вероятно се беше омъжила заради парите, не че можех изцяло да я виня за това — момичетата трябваше да правят каквото се налага — но да пренебрегне страховете на Харпър така категорично и толкова коравосърдечно да я игнорира, по мое мнение за това можех да я виня. Джейсън Лоуел беше билетът й към охолството, а дъщеря му бе част от сделката. Не можех да не се почувствам малко противоречиво към бащата на Харпър. Къде стоеше той във всичко това? Защо не беше тук, за да подкрепи дъщеря си? Да я защити?