Проклетата кауза

— Разбира се. Но нямам нищо, с което да направя отливки.

Върнахме се в къщата. Марино вдигна дървата и ги занесе във всекидневната, а ние с Луси насочихме вниманието си към вечерята. Имах чувството, че няма да мога да хапна нищичко, защото бях ужасно напрегната. Сипах си чаша вино и се опитах да повярвам, че натрапникът е бил чиста случайност, безобидно скиташ любител на снега или на гмуркането нощем.

Но знаех истината, поради което държах пистолета си наблизо и често поглеждах през прозореца. С мрачно настроение пъхнах лазанята във фурната. Извадих пармезана от хладилника и започнах да го стържа, после подредих смокини и пъпеш по чиниите, като добавих солидно количество шунка в порцията на Марино. Луси правеше салатата и за известно време работихме мълчаливо.

Когато най-после заговори, племенницата ми не звучеше особено щастлива.

— Наистина си се набутала в някаква каша, лельо Кей. Защо подобни неща винаги се случват точно на теб? Стоиш в това забравено от бога място, където няма аларма, а ключалките се отварят по-лесно и от кутия с кола…

— Изстуди ли вече шампанското? — прекъснах я. — Скоро ще стане дванайсет. Лазанята ще отнеме само около десет минути или петнайсет, освен ако фурната на доктор Мант не работи като всичко друго в къщата му. Тогава ще е готова някъде по същото време догодина. Никога не съм разбирала защо хората готвят лазанята с часове, а после се чудят защо е жилава и противна.

Луси ме гледаше втренчено, облегнала ножа на купата за салата. Беше нарязала достатъчно моркови и целина за цяла армия.

— Някой ден ще ти направя специална лазаня. Тя също е с ангинари, но със сос бешамел, а не маринара…

— Лельо Кей — нетърпеливо ме прекъсна тя, — мразя, когато правиш това, и няма да те оставя да продължиш. В момента въобще не ми пука за лазанята. Важното е, че тази сутрин си провела странен телефонен разговор. После пък е имало странно убийство, а хората на местопрестъплението са се отнесли подозрително към теб. А пък тази вечер в двора ти имаше човек, вероятно облечен в неопрен.

— Надали този човек ще се върне. Който и да е бил. Не би посмял да се захване и с трима ни.

— Лельо Кей, не можеш да останеш тук — каза тя.

— Трябва да заместя доктор Мант, а не мога да направя това, ако си стоя в Ричмънд — отвърнах и отново погледнах през прозореца над мивката. — Къде е Марино? Още ли прави снимки навън?

— Върна се преди малко — каза тя, а раздразнението й се усещаше ясно като настъпваща буря.

Влязох във всекидневната и го намерих заспал на канапето. Огънят пламтеше жизнерадостно. Очите ми се спряха на прозореца, откъдето Луси бе гледала, и отидох до него. Зад студеното стъкло дворът проблясваше като бледа луна, а снегът бе изпъстрен с отпечатъците от стъпките ни. Тухлената ограда беше тъмна и отвъд нея, там, където пясъкът се сливаше с морето, не се виждаше нищо.

— Луси е права — обади се сънливият глас на Марино иззад гърба ми.

Завъртях се към него.

— Мислех, че спиш.

— Чувам и виждам всичко, дори когато спя.