Проклетата кауза

Луси се изненада.

— Какво прави един журналист с подобни неща?

— Някои хора са големи ентусиасти по отношение на оръжия и амуниции — казах. — Макар никога да не съм подозирала, че и Едингс е от тях. Не ми е споменавал нищо подобно, но пък и не е бил задължен да споделя с мен.

— В Ричмънд никога не съм виждал КТВ — каза Марино, говорейки за марката на покритите с тефлон куршуми. — Законни или не.

— Възможно ли е да ги е купил от някоя изложба за оръжия? — попитах.

— Може. Едно нещо е сигурно. Вероятно този тип е посещавал доста подобни изложби. Още не съм ти разказал за апартамента му.

Покрих тестото с влажна кърпа и сложих купата във фурната на най-слаб огън.

— Няма да ви отегчавам с всички подробности — продължи той. — Само най-важните неща. Започвам със стаята, в която очевидно е зареждал пищовите си. Нямам никаква представа къде точно е стрелял, но притежаваше достатъчно оръжия между които да избира, включително няколко пистолета, един АК–47, МР–5 и М–16. Не са съвсем от типа оръжия, които използваш при лов на зайци. Освен това е бил абониран за няколко войнишки списания, а по-точно «Наемник», «Списание на щатската кавалерия» и «Команден корпус». Накрая — каза Марино и отпи от бирата си, — открихме и няколко видеокасети на тема «Как да станеш снайперист». Нали знаете, обучение на специалните сили и т.н.

Разбърках яйца със сирене пармезан и рикота.

— Имаш ли някаква идея в какво може да е бил замесен? — попитах, притеснена от задълбочаването на мистерията с мъртвеца.

— Не, но със сигурност е преследвал някаква цел.

— Или някой го е преследвал — добавих.

— Страхувал се е — уверено се намеси Луси. — Не отиваш да се гмуркаш по тъмно, носейки водоустойчив деветмилиметров, зареден с пробиващи метал куршуми, освен ако не си ужасно уплашен. Това е поведение на човек, който смята, че някой иска да го очисти.

Тогава им разказах за странния телефонен разговор рано сутринта, проведен с някой си полицай Йънг, който очевидно не съществуваше. Споменах и капитан Грийн и отношението му към мен.

— Защо пък би се обадил, ако той е човекът, извършил престъплението? — намръщи се Марино.

— Очевидно не е искал да отида на местопрестъплението — отговорих. — Може да е смятал, че ако получа достатъчно информация от полицията, просто ще седя и ще чакам пристигането на трупа, както правя обикновено.

— Е, струва ми се, че просто са те излъгали — каза Луси.

— Да, вярвам, че планът им е бил точно такъв — съгласих се.

— Опита ли да се обадиш на телефонния номер, който ти е дал несъществуващият полицай Йънг? — попита тя.

— Не.

— Къде е?

Дадох й го и тя набра.

— Това е телефонът на местната метеорологична служба — съобщи Луси и затвори.

Марино издърпа стол изпод масата, покрита с карирана покривка и го възседна, като сключи ръце на облегалката му. За известно време никой не проговори. Седяхме и премисляхме информацията, която изглеждаше все по-странна с всяка изминала минута.