Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
Все още загледана през прозореца, тя заговори:
— Значи имаме репортер, който си пада по оръжия за командоси. Той бива отровен някак си с цианид, докато се гмурка около бракувани кораби в забранен район посред нощ.
— Това е само възможност — напомних й. — Случаят му не е изяснен. Не трябва да забравяме това.
Луси се завъртя към мен.
— Откъде можеш да се снабдиш с цианид, ако искаш да отровиш някого? Трудно ли е?
— Можеш да го вземеш от няколко промишлени предприятия — отговорих.
— Например?
— Например цианидът се използва за вадене на злато от руда. Освен това в метални покрития или за опушване, както и за производство на фосфорна киселина от кости. С други думи, всеки от бижутер до работник във фабрика или унищожител на вредни насекоми може да има достъп до цианид. Освен това можеш да намериш солна киселина във всяка химическа лаборатория.
— Добре — намеси се Марино, — ако някой е отровил Едингс, той е трябвало да знае, че журналистът ще скита из морето с лодката си. Трябва да е знаел кога и къде.
— Някой сигурно знае доста неща — съгласих се. — Например какъв тип апарат за дишане е възнамерявал Едингс да използва, защото, ако беше се гмурнал с кислороден апарат, вместо с наргиле, щеше да се наложи да извършат и убийството по друг начин.
— Иска ми се поне да знаехме какво, по дяволите, е правел долу — каза Марино и се наведе да стъкне огъня.
— Каквото и да е било, изглежда, е изисквало снимки. И според намерените фотоапарати намерението му е било съвсем сериозно.
— Но фотоапарат за снимки под вода не е бил намерен, нали? — запита Луси.
— Не — отговорих. — Течението може да го е отнесло или пък да е заровен в тинята. За съжаление подобно оборудване потъва, а не се носи по вълните.
— Много бих искала да се добера до филма — каза Луси, все още загледана в снежната нощ.
Зачудих се дали мислеше за Аспен.
— Едно нещо е дяволски сигурно: не е снимал риби — каза Марино и пъхна в огъня дебела цепеница, която изглеждаше още мокра. — Остават само корабите. Смятам, че е работил върху история, която не се е харесвала на някои хора.
— Възможно е да е работил върху някоя статия — съгласих се. — Но това не означава, че тя е свързана със смъртта му. Някой може да е използвал гмуркането му като възможност за убийство по съвсем друга причина.
— Къде държиш подпалките? — попита Марино, като се отказа да се бори с огъня.
— Навън под навеса — отговорих. — Доктор Мант не ги внася в къщата. Страхува се от термити.
— По-скоро би трябвало да се страхува от огньове, съчетани с течение.
— Там отзад, точно до портата — казах. — Благодаря ти, Марино.
Той си сложи ръкавици, но не и палто и излезе навън. Огънят димеше упорито, а вятърът издаваше призрачни стонове в тухления комин. Наблюдавах племенницата си, която стоеше замислено до прозореца.
— Трябва да поработим върху вечерята, не мислиш ли? — запитах я.
— Какво прави той? — попита тя, все още с гръб към мен.
— Марино ли?
— Да. Този голям идиот се е загубил. Виж, стои чак там до оградата. Чакай малко. Не го виждам. Загасил е фенерчето си. Това е странно.
Думите й ме накараха да настръхна. Скочих от канапето. Хвърлих се към спалнята и грабнах пистолета от нощното шкафче. Луси застана до мен.
— Какво става? — възкликна тя.
— Марино няма фенер — отговорих.
Глава четвърта
Влетях в кухнята, отворих външната врата и се сблъсках с Марино. Едва не паднахме.
— Какво, по дяво… — извика той иззад товара с дърва.
— Някой дебне в двора — казах напрегнато.
Цепениците изтрополяха по пода, а Марино се затича обратно навън с изваден пистолет. Луси вече бе извадила оръжието си и също бе отвън. Бяхме готови да се справим дори с масови безредици.
— Проверете около къщата — нареди Марино. — Аз отивам там.
Върнах се, за да взема фенери, и за известно време ние с Луси обикаляхме около къщата, напрягахме очите и ушите си, но единствената гледка и звук идваха от обувките ни, хрускащи по снега. Чух как Марино спуска предпазителя на пистолета си, докато се приближаваше към нас в гъстата сянка до портата.
— До стената има отпечатъци от обувки — съобщи той.
Дъхът му излизаше на малки бели облачета.
— Наистина е странно. Водят към плажа, а после изчезват близо до водата — добави той.
После се огледа наоколо и попита: