Проклетата кауза

— Лельо Кей? — чух разтреперания глас на Луси.

Завъртях се, надигнах се бавно и седнах. Ръцете и едната страна на лицето ми бяха мокри и изтръпнали. Огледах се замаяно. Треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха. Луси клекна до мен с пистолет в ръка. Очите й обиколиха залата. Останалите агенти в черни екипи извеждаха навън последните пленници.

— Хайде, позволи ми да ти помогна — каза тя.

Луси ми подаде ръка. Мускулите ми трепереха, сякаш щях да получа инфаркт. Не можех да се стопля, а в ушите ми не спираше да звънти. Изправих се и видях Тото до вратата. Очите му бяха обгорени, а горната част на главата му липсваше. Стоеше тихо и никой не му обръщаше внимание. Агентите извеждаха «Новите ционисти» навън.

Луси погледна към вледененото тяло на пода, водата, спринцовките и празните флакони физиологичен разтвор.

— Господи — каза тя.

— Безопасно ли е да се излезе навън? — запитах. — Току-що завзехме целия район и шлепа. В същото време, когато нахлухме в контролната зала. Наложи се да застреляме няколко човека, защото не искаха да пуснат оръжията си. Марино уцели единия на паркинга.

— Марино е застрелял един от тях?

— Наложи се — отговори Луси. — Смятаме, че сме пипнали всички — около трийсет човека, — но все още проверяваме. Това място е минирано с експлозиви. Хайде да тръгваме. Можеш ли да вървиш?

— Разбира се.

Развързах подгизналата престилка и я свалих, защото не можех повече да я търпя. Метнах я на пода, свалих ръкавиците и бързо излязохме от контролната зала. Луси свали радиото от колана си. Ботушите й изтропаха по стълбите, които Тото бе изкачил толкова добре.