Проклетата кауза

— Просто съм искрен с теб — каза той, като извади цигара от пакета «Марлборо» и я лапна. — Той ще дойде в Ричмънд. Не се и съмнявам в това. Той и жена му не са ходили никъде по празниците, затова предполагам, че вече е готов за кратко пътешествие. А това си заслужава.

Не можех да го погледна в очите и ми беше неприятно, че той знае причината за това.

— Освен това — продължи Марино — в момента полицаите от Чесапийк не са тези, които искат помощта на ФБР. Аз я искам и имам право. В случай че си забравила, аз съм началникът на участъка, където се намира апартаментът на Едингс. Що се отнася до мен, това е следствие, водено съвместно от няколко юрисдикции.

— Този случай е на Чесапийк, а не на Ричмънд — възразих. — Тялото бе намерено в Чесапийк. Не можеш да се набуташ насила в разследването им и го знаеш. Не можеш да викаш на помощ ФБР вместо тях.

— Слушай — каза Марино. — След като огледах апартамента на Едингс и открих онези неща…

Прекъснах го:

— Какви неща? Непрекъснато говориш за това, което си открил. Арсеналът му ли имаш предвид?

— Не само. Имам предвид нещо по-кофти. Още не сме стигнали до тази част — отвърна той, като ме погледна и извади цигарата от устата си. — Важното е, че Ричмънд има причина да се интересува от този случай. Затова се смятай за поканена.

— Страхувам се, че бях поканена още когато Едингс умря.

— Доколкото разбрах, тази сутрин не си се чувствала поканена на дока.

Не отговорих нищо, защото беше прав.

— Вероятно този гостенин в двора беше тук, за да ти покаже, че наистина не трябва да се смяташ за поканена — продължи той. — Искам ФБР да участва в случая, защото в него има повече от един обикновен удавник, изваден от реката.

— Какво откри в апартамента на Едингс? — попитах. Усетих нежеланието му да говори, когато отмести поглед от мен, но не го разбирах.

— Първо ще сервирам вечерята, а после ще седнем да поговорим — казах.

— Мисля, че ще е по-добре да почакаме до утре. Марино хвърли поглед към кухнята, като че ли Луси можеше да ни чуе.

— Марино, откога се притесняваш да споделиш нещо с мен?

— Това е различно — отговори той и разтърка лицето си. — Мисля, че Едингс се е забъркал с «Новите ционисти» — най-после каза той.

Лазанята имаше превъзходен вкус, защото бях отцедила моцарелата върху салфетки, за да не се втечни прекалено по време на печенето, а и, разбира се, тестото беше прясно. Сервирах добре сготвената храна, която стана идеална благодарение на настъргания пармезан.

Марино изяде почти целия хляб, като го мажеше дебело с масло, слагаше шунка и го топеше в доматения сос. Луси обаче едва докосваше скромната си порция. Снегът се засили. Марино ни разказа за библията на «Новите ционисти», която бе намерил в дома на Едингс. Зарята в Сандбридж прекъсна разговора ни. Отблъснах стола си назад.

— Полунощ е. Трябва да отворим шампанското. Чувствах се по-разстроена, отколкото предполагах, че е възможно, тъй като разказът на Марино надхвърли и най-лошите ми очаквания. През последните няколко години бях чувала доста неща за Джоуъл Хенд и последователите му — фашисти, които се наричаха «Новите ционисти». Бяха решили да въведат нов ред, да създадат идеална страна. Винаги се бях страхувала, че кротуват зад стените на лагера си във Вирджиния, защото планират някое дивашко действие.