Проклетата кауза

— Искаш ли да го отворя? — запита Марино и вдигна шампанското към мен.

— Да, Нова година няма да стане още по-нова. А сега, обясни ми всичко подробно — казах и се настаних на канапето. — Значи смяташ, че Едингс е имал връзка с «Новите ционисти»?

— Само защото притежаваше една от библиите им, както вече ти казах — отговори Марино. — Намерих я, докато оглеждах къщата му.

— Това ли се тревожеше, че ще видя? — изгледах го изненадано.

— Тази вечер, да. Защото, ако искаш да знаеш, най-вече ме притеснява това, че тя ще я види — каза той и погледна към Луси.

— Пит — заговори разумно племенницата ми, — няма нужда да ме предпазваш от всичко, макар да съм ти благодарна за това.

Той замълча.

— Каква е библията? — попитах.

— Е, не е от тези, дето ги носиш, когато отиваш на църква.

— Сатанинска?

— Не, не е такава. Поне не е като онези, които съм виждал. Не говори, че трябва да боготвориш сатаната, а и няма от онези символи, които свързваш с подобен вид библии. Но дяволски сигурно е, че не е нещо, което искаш да прочетеш, преди да си легнеш — обясни той и отново погледна към Луси.

— Къде е? — полюбопитствах.

Марино свали станиола от шампанското и разви телчето. Тапата изскочи шумно и той започна да налива шампанското по същия начин, по който наливаше бира — накланяйки чашите, за да не се образува пяна.

— Луси, би ли ми донесла куфарчето? В кухнята е — помоли той, а когато племенницата ми излезе от стаята, се обърна към мен и сниши гласа си. — Нямаше да взема библията с мен, ако знаех, че ще се видя с Луси.

— Тя вече е възрастен човек, за бога. Агент на ФБР.

— Да, но понякога откача и ти го знаеш. Не се нуждае от зловещи четива като това. Честно ти казвам, прочетох го, защото се налагаше, и се почувствах адски кофти. Изпитах желание да отида на църква, а знаеш, че обикновено не правя такива неща — каза той напрегнато.

Наистина никога не бях чувала нещо подобно от него и това ме притесни. Луси бе имала доста тежки моменти, които сериозно ме плашеха. И преди бе действала саморазрушително и неразумно.

— Нямам право да я предпазвам от това — казах, когато тя се върна във всекидневната.

— Надявам се, че не говорите за мен — каза Луси и подаде на Марино куфарчето му.

— Да, точно за теб говорим — каза той, — защото смятам, че не би трябвало да четеш това.

Ключалките на куфарчето изщракаха.

— Това си е ваш случай — спокойно каза тя. — Интересувам се от него и искам да помогна по някакъв начин, но ако държите да напусна стаята, ще го направя.