Проклетата кауза

Живеем в епоха, когато неверниците сред нас трябва да бъдат премахнати. И когато изпълняваме това, трябва да сме шумни и крещящи като цимбали. Трябва да усетим как слабата им кръв изстива по кожата ни, докато ги унищожаваме. Трябва да следваме Единствения към славата и дори в смъртта.

Прочетох и други заклинания и инструкции за разруха, за странни действия с изгаряне и претопяване, използвани за промяна на баланса на земята. Към края на книгата ми се стори, че зловеща тъмнина е обгърнала душата ми, а и цялата къща. Чувствах се омърсена и отвратена от мисълта, че сред нас има хора, които разсъждават по този начин.

Мълчахме повече от час и накрая Луси заговори:

— Тук се говори за Единствения и тяхната вярност към него. За човек ли става дума, или за някакво божество?

— За Хенд, който вероятно се мисли за някакъв шибан Исус Христос — каза Марино и наля още шампанско. — Помниш ли онзи път, когато го видяхме в съда? — обърна се той към мен.

— Надали скоро бих могла да го забравя — отговорих.

— Той пристигна с целия си антураж, включително един вашингтонски адвокат, който имаше огромен златен джобен часовник и бастунче със сребърен връх — обясни Марино на Луси. — Хенд носеше скъп моден костюм, а русата му коса бе завързана на конска опашка. Пред съда стояха сума ти жени, които искаха да го видят, като че ли е Майкъл Болтън или нещо подобно, представяш ли си?

— За какво беше в съда? — попита Луси и погледна към мен.

— Беше попълнил молба да му разрешат да огледа един случай, но прокурорът му бе отказал, затова той се яви пред съдия.

— Какво искаше?

— Опитваше се да ме принуди да му предам копия от смъртния акт на сенатор Лен Купър.

— Защо?

— Твърдеше, че покойният сенатор е бил отровен от политическите си врагове. Всъщност Купър умря от остър кръвоизлив, предизвикан от мозъчен тумор. Съдията също не уважи молбата на Хенд.

— Предполагам, че Джоуъл Хенд не те обича много — каза Луси.

— Сигурно е така — съгласих се, после погледнах книгата, оставена на масичката за кафе, и запитах Марино.

— Името на корицата. Знаеш ли кой е Дуейн Шапиро?

— Тъкмо това смятах да ти обясня — отвърна той. — Това поне научихме от компютъра. Живял в лагера на «Новите ционисти» в Съфолк до миналата есен, когато избягал оттам. Около месец по-късно бил убит в Мериланд, когато се опитвали да откраднат колата му.

Замълчахме за момент. Стори ми се, че тъмните прозорци на къщата приличат на зловещи квадратни очи. После запитах:

— Заподозрени или свидетели?

— Абсолютно никой.

— Как Едингс се е снабдил с библията на Шапиро? — попита Луси.

— Очевидно това е най-трудният въпрос — отговори Марино. — Може Едингс да е говорил с него но някое време или пък с роднините му. Това определено не е копие, а още в самото начало на книгата се казва, че не трябва да изпускаш библията от ръцете си. А пък ако някога те пипнат с нечия чужда книга, можеш да целунеш задника си за сбогом.

— Всъщност точно това се е случило и на Едингс — каза Луси.