Проклетата кауза

Глава пета

На зазоряване лежах в леглото и гледах към двора на доктор Мант. Снегът беше доста дълбок и натрупан високо на оградата, а зад дюните слънцето огряваше морето.

Затворих очи за известно време и се замислих за Бентън Уесли. Чудех се какво ли ще каже за мястото, където живеех в момента, за това какво ли ще си кажем, когато се видим. Не бяхме говорили от последната седмица на декември, когато и двамата се бяхме съгласили, че връзката ни трябва да приключи.

Завъртях се настрани и издърпах юргана до ушите си, когато чух тихи стъпки. След малко усетих Луси, застанала до леглото ми.

— Добро утро на най-любимата ми племенница в света — измърморих.

— Аз съм единствената ти племенница в този свят — отговори тя както винаги. — Откъде знаеш, че съм аз?

— Най-добре ще е да си ти. Ако е някой друг, той може да пострада.

— Донесох ти кафе — каза Луси.

— Ти си истински ангел.

— Айде бе, както казва Марино. Всички ме мислят за истински ангел.

— Просто се опитвах да бъда мила — казах и се прозях. Луси се наведе да ме прегърне и усетих мириса на английския сапун, който бях оставила в банята й. Усетих силата и здравето й и се почувствах стара.

— Караш ме да се чувствам ужасно — оплаках се, като легнах по гръб и сложих ръце под главата си.

— Защо?

Луси беше облечена в моята широка памучна пижама и наистина изглеждаше озадачена.

— Защото мисля, че никога вече не бих могла да премина «Жълтия тухлен път» — отговорих, като имах предвид тежкия тренировъчен маршрут на академията.

— Никога не съм чула някой да го нарича лесен.

— За теб е лесен.

Тя се поколеба.

— Вече да. Но на теб бездруго не ти се налага да правиш компания на ЕСЗ.

— И слава богу.

Племенницата ми се замисли, после добави с въздишка:

— Знаеш ли, отначало бях адски вбесена, когато от академията решиха да ме изпратят обратно в университета за цял месец. Но в крайна сметка може да се окаже добра идея. Мога да работя в лабораторията, да си карам колелото и да тичам в парка на университета като нормален човек.

Луси не беше нормален човек, нито пък някога щеше да бъде. Отдавна, макар и с тъга, бях разбрала, че хора с коефициент на интелигентност като нейния са така различни от другите, както и психически увредените. Тя застана до прозореца и се загледа в блестящия сняг. Косата й изглеждаше златисто розова на утринната светлина. Искрено се учудих, че имах роднинска връзка с толкова красива личност.

— Освен това може да се окаже твърде хубаво, че точно сега съм далеч от Куантико — замислено каза тя и обърна сериозното си лице към мен. — Лельо Кей, трябва да ти кажа нещо. Не съм убедена обаче, че ще искаш да го чуеш. А и вероятно би било по-лесно, ако не го чуеш. Щях да ти го кажа още вчера, ако Марино не бе дошъл с теб.