Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Засмях се на начина по-който звучеше.
— Да и аз не мога да накарам моите да млъкнат.
— В твоя случай, това би означавало, че си луда. Разбира се, аз вече знаех, че си ненормална — подразни ме той.
— Мерси.
— Лудостта вероятно е по-лесна, отколкото споделянето на ума на глутницата. Гласовете на лудите хора не изпращат детегледачки, за да ги наблюдават.
— Хъх?
— Сам е някъде наоколо. И някои от другите. За всеки случай, нали знаеш.
— В случай на какво?
— В случай, че не мога да се сдържа, нещо такова. В случай, че реша да потроша партито. — Той хвърли бърза усмивка, вероятно изражение на понравила му се мисъл. — Но не съм тук, за да проваля сватбата ти, Бела. Тук съм, за да… — Гласът му замря.
— За да я направиш перфектна.
— Това е прекалено високо изискване.
— Хубаво, че си толкова висок.
Той изръмжа на лошата ми шега и после въздъхна.
— Тук съм просто, за да ти бъда приятел. Най-добрият ти приятел един последен път.
— Сам трябва да ти вярва повече.
— Е, може би аз съм прекалено чувствителен. Може би щяха да са тук при все случай, за да държат под око Сет. Има доста вампири тук. Сет не приема това толкова сериозно, колкото би трябвало.
— Сет разбира, че не е в никаква опасност. Разбира семейство Кълън по-добре от Сам.
— Разбира се, разбира се — каза Джейкъб, помирявайки ни преди да можем да се скараме.
Беше странно той да е дипломата.
— Съжалявам за гласовете — казах. — Иска ми се да можех да го направя по-добре. — За толкова много неща.
— Не е толкова зле. Просто малко си хленча.
— Ти си… щастлив?
— Достатъчно близо. Но достатъчно за мен. Ти си звездата днес. — Той се захили. — Обзалагам се, че направо обожаваш това. В светлината на прожекторите.
— Аха. Не мога да се наситя на вниманието.
Той се засмя и се загледа над главата ми. Със стиснати устни той изучи блещукащата светлина на приема, грациозното въртене на танцьорите, трепкащите листенца, падащи от гирляндите; аз гледах с него. Всичко изглеждаше много далечно от това тъмно тихо място. Почти сякаш да гледаш снежинките, въртящи се в стъклено кълбо.
— Ще им призная — каза той — Знаят как да направят парти.
— Алис е невъзможна за възпиране природна сила.
Той въздъхна.
— Песента свърши. Мислиш ли, че ми се полага още една. Или искам прекалено много?
Затегнах ръката си около неговата.
— Можеш да имаш колкото танци искаш.
Той се засмя.
— Това би било интересно. Мисля, че е по-добре да са само два. Не искаме да започнат клюките.
Завъртяхме се в още един кръг.
— Човек би си помислил, че вече съм свикнал да ти казвам «сбогом» досега — измърмори той.
Опитах се да преглътна буцата в гърлото си, но не можех.
Джейкъб ме погледна и се намръщи. Прокара пръстите си по бузата ми, улавяйки сълзите там.
— Не би трябвало да плачеш, Бела.
— Всички плачат на сватби — казах сухо.
— Това искаш, нали така.
— Така е.
— Тогава се усмихни.
Опитах се. Той се засмя на гримасата ми.
— Ще се опитам да се запомня така. Ще си представям, че…
— Че какво? Че съм умряла?
Той стисна зъби. Бореше се със себе си — с решението си да направи присъствието си тук подарък, не присъда. Можех да позная какво искаше да каже.
— Не — накрая отговори той. — Но ще те виждам в ума си така. Розови бузи. Пулс. Два леви крака. Всичко това.
Умишлено настъпих единият му крак колкото можех по-силно.
Той се усмихна.
— Това е моето момиче.
Той започна да казва нещо друго и затвори устата си рязко. Борейки се отново, стиснатите му зъби, преграждащи думите, които не искаше да казва.
Отношенията ми с Джейкъб бяха лесни. Естествено като дишането. Но откакто Едуард се бе върнал в живота ми, бяха постоянно мъчение. Защото — в очите на Джейкъб — избирайки Едуард, избирах съдба по-лоша от смъртта или поне еквивалента й.
— Какво има Джейк? Просто ми кажи. Можеш да ми кажеш всичко.
— А-а-аз… Аз нямам какво да ти казвам.
— О, моля ти се. Изплюй камъчето.
— Истина е. Не е… то е — то в въпрос. То е нещо, което искам ти да ми кажеш.
— Питай ме.
Той се бореше още една минута и тогава издиша.
— Не бива. Няма значение. Просто страдам от нездраво любопитство.
Защото го познавах толкова добре, разбрах.
— Не е тази вечер, Джейкъб — прошепнах.
Джейкъб беше дори по-обсебен с човечността ми от Едуард. Той ценеше всеки от ударите на сърцето ми, знаейки, че са преброени.