Искровете (Историко-географски очерк)

Преселването на Бошко и братята му в долината на Черни Искър не представлява единичен акт на сръбското проникване на изток през този разбунен период. Особено в окрайнините на Рила, към рилската обител и Самоковско. Затова свидетелствуват и сръбските евангелия. Такова евангелие е било намерено край основите на старата църквица в Мала Църква, строена, според преданието, от Бошковия брат Петър. Евангелието преминало в собственост на бившия самоковски митрополит Доситей. В библиотеката на Синода се съхранява стар сръбски ръкопис, представляващ четвероевангелие, намерен в църквата на село Шипочене, Самоковско. В една бележка към него е посочена и датата на ръкописа — от 1505 година. И тъй, Бошко не е бил единственият сръбски поселник в тоя край. Трябва да вярваме на легендата за него.

И как да не й вярваме, когато Бошко е оставил такива трайни следи в географската номенклатура на Искровете. И днес местните жители лесно ще посочат мястото на някогашния Бошков мадан малко над водослива на двата Искъра, по левия бряг на Бели Искър. Още преди Освобождението тоя мадан е преминал под същото име в собственост на самоковския израилтянин Маир Алкалай, а това показва, че маданът е съществувал и преди турското нашествие. Инак той би имал друго, турско име. Маданите естествено са преминали в собственост на турците. Бошковият мадан също е принадлежал на един от самоковските бейове, ала нито беят, нито времето са могли да заличат името на мадана в паметта на искровци.

Има и други спомени от Бошко. Недалеч от пролома на Бели Искър се намира горист хълм, който и днес се нарича Бошкова кория. За нея споменава и Павел Делирадев като преразказва една рилска легенда. Тази гора, ширнала се между Бели Искър и Мала Църква, вероятно е снабдявала маданите на Бошко с дърва и кюмюр. Друга такава гора се намира право на юг от Говедарци, край едно малко дере — само на стотина крачки от мястото, гдето Селската река напуща гората и се спуска в полето. Това дере и днес носи името Бошков дол. На много места по стръмнините на този дол и над него често се срещат черни петна в изровената почва, останали от някогашните жижници за дървен кюмюр.

От Бошковите сърби са останали такива паметници в географската номенклатура на Искровете, като името на малката рекичка Жупаница, която протича през полето на доспеймахленци и се влива в Искъра над тяхното село. Жупаница очевидно произлиза от сръбската дума „жупан“. Някои сърбизми са запазени и до днес в говора на малоцърковци. В стари турски документи от преди три века се срещат и такива лични имена като Джуро. Те също напомнят за Бошковите сърби в Искровете.

Странен, почти невероятен изглежда разказът на дядо Мите Янакиев, доскоро един от най-старите жители на Маджаре, който попаднал в Сърбия като пленник в Първата световна война. Там той срещнал сърбин, който му разправил, че някъде в България, в една дълбока долина на голяма планина, се намирало едно тяхно, сръбско село, основано преди векове от неговите деди. Пътят за селото, според запазеното предание, се отделял от главния път в долината при една голяма скала близо до реката. А такава скала действително стърчи недалеч от моста при водослива на Бели и Черни Искър, гдето пътят се раздвоява. Друга, по-малка скала личи край друма близо до Леви Искър. Тъкмо там пътят за някогашното Сръбско село на Бошко рязко се отделя от широкия друм за Говедарци…