Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Стадата на доспейци пасли по тревистите баири над селото, по цяла Лакатишка Рила и оттатък, в пустата долина на Черни Искър, гдето не прониквали студените северни ветрове. Долината била гориста. Но имало и празни, затревени места по-нагоре по реката, гдето сивеели камъните от срутени къщи на забравено поселище. Доспейци обсебили тези поляни. Стадата им били многобройни и лете плъпвали по високите насрещни скатове, минавали и отвъд билото, към голямата седловина на юг от него. Там се срещали с манстирските говеда. Селските пастири и манастирските говедари решили тази седловина да разделя пашата на едните и на другите. А тя била Кобилино бранище!
Подир време един от доспейските пастири, наречен Симон, издигнал зимна кошара за овцете в глухата безлюдна долина — малко над мястото, гдето кротката Лакатица потъва в Черни Искър. Той искал овцете да зимуват при сеното, вместо сам да извозва сеното до Доспей. И други овчари последвали неговия пример. Тъй израсли пет-шест къшли. Ала досадило на пастирите да газят снега до родното село за хляб и кърма и те решили да построят жилища край къшлите. Къщите и къшлите заприличали на същинско село. Нарекли го Махалата — махалата на Доспей или Доспей махала. Скрито от вражи поглед, селцето подело мирен живот.
Отатък, в долината на Бели Искър, съвсем близо до общото легло на двата Искъра, се поселили няколко ковачи от Доспей и Продановци, та да не извозват желязото от близките пещи чак до селата си. Тъй израсли първите къщи на днешното село Бели Искър. При ковачите дошли и другоземни майстори. Изкусни рудари, те скитали по нашите земи и търсели щастието си край реките с железни пясъци. Белоискровци ги наричали латинци и папищани. Те не били лоши хора. Едни не се задържали за дълго в селото, други се поселили завинаги в него. И заживели в мир и любов с българите.
Доспеймахленци не останали дълго време сами в долината на Черни Искър. Случило се така, че в тия размирни години трима братя сърби от знатен болярски род се скарали със своя владетел, побягнали от сръбските земи и се преселили ведно с челядта и слугите си близо до клисурата на Леви Искър. Сърбите били опитни рудари и почнали да топят железния пясък в големи пещи, наричани видни. Бошко, най-старият от братята, построил и мадан недалеч от мястото, гдето Бели Искър се влива в Черни Искър. Нарекли го Бошков мадан. Доскоро имало старци в Искровете, които помнели мадана, а мястото и сега се нарича така.
Подир време тоя Бошко ведно с братята си Петър и Никола издигнали още един мадан близо до поселището си и току над реката. Сега вече работите на братята потръгнали много добре. От благодарност към бога Петър построил и малка църквичка, като я нарекъл на своя светец. Тя личи и до днес. По нея искровци прекръстили сръбското селище на Мала Църква. Ала това станало в по-ново време, когато кръвта в жилите на някогашните сръбскоселци се била омесила с българска кръв. Дотогава поселището се наричало Сръбско село.
Към тези две селца в долината на Черни Искър скоро се прибавило и трето. Тоя път преселниците дошли откъм север, отвъд Лакатишка Рила, гдето имало селище с името Мацакурово. То било съседно на Сапарево. Пет-шест къщи от това селце, все на овчари и говедари, се поселили заради пашата в Искровете, недалеч от Доспей махала и край днешната Селска река. Между тях имало един-два рода, побягнали от далечните македонски земи и Арнаутлъка. Селцето си те нарекли Мацакурово, като отвъдното Мацакурово. Тъй и пчелите се роят от стария кошер, за да образуват нов.
Сега настанали тежки времена за българите, защото към Рила вече наближавали турските орди. Българският цар им дал отпор край Искъра. Но турците разбили Иван Шишман. Разгневени от съпротивата, те се втурнали подир неговите войски и навлезли в Искровете, избили маданджиите в Бели Искър и Сръбско село и отминали нагоре по Лакатица, за да довършат българските воини в клисурския проход. Страшни били техните зверства. В Сръбско село те избили целия род на Бошко, ала запазили челядта на братята му, та да има кой да кове желязото в маданите. Запазени били и видните край Бели Искър. Тогава дошла и пустата ангария!
А тя, ангарията, била страшна, защото турците били петимни за желязо и сами устроили нови мадани в Искровете, като карали селяните насила да горят кюмюр и да правят железните пясъци, без да им плащат грош за тежкия труд. Белоискровци и сръбскоселци били предимно ковачи, а мацакурци и доспеймахленци станали кюмюрджии. Само жените не работили ангария. Те комай изхранвали и мъжете, и челядта си, като търчали от сутрин до вечер подир овцете. Станали толкова безстрашни, че ходели дори с говедата по далечните чалове, гдето мъжете им сечели гора за кюмюр.